Шейн се напрегна. Беше напълно безпомощен. Нямаше представа какво се канеше да направи дребният…
Коженият ремък на лявата му китка внезапно падна на пода. Секунда по-късно го последва и другият.
Ръцете му отново бяха свободни. Реншоу го бе развързал.
Скофийлд седна на леглото и ученият разкопча ремъците на глезените му.
Лейтенантът дълго гледа към него.
— Благодаря ви — каза той накрая.
— Не ми благодарете. Повярвайте ми. И ми обещайте нещо. Обещайте ми, когато всичко свърши, да проверите езика и очите на Бърни Олсън. Това ще обясни всичко. Вие сте единствената ми надежда, лейтенант. Вие сте единственият, който може да докаже, че съм невинен.
Скофийлд докосна гърлото си. Болеше го. Погледна се в огледалото. Реншоу беше зашил раната със стегнати, равномерни шевове.
Ученият му подаде правоъгълна лепенка.
— Ето. Залепете я върху шева. Ще държи раната затворена.
Шейн се подчини. После сведе очи към тялото си. Реншоу бе свалил почти всички части на бронята му и сега бе останал само по камуфлажната си униформа. Пистолетът, ножът, автоматът и магнитната му кука лежаха на масата в другия край на стаята.
Погледът му отново попадна върху затворената врата и нещо в паметта му се събуди. Бяха му казали, че вратата на Реншоу е занитена за касата. Ала си спомни още нещо, нещо, което бе научил само секунди преди да го прострелят. Някой беше разбил вратата му…
— Как се озовах тук? — внезапно попита той.
— А, спокойно. Просто ви довлякох до товарния асансьор и с него се качихме до това ниво — отвърна ученият.
— Не, искам да кажа, нали бяхте заключен в стаята си? Как успяхте да се измъкнете?
Реншоу лукаво се усмихна.
— Можете да ми викате Хари Худини.
Той отиде в другата част на стаята при двата телевизионни монитора.
— Не се безпокойте, лейтенант. След малко ще ви покажа как се измъкнах. Но първо искам да видите нещо.
— Какво?
Дребният отново се усмихна. Също толкова лукаво, както и преди.
— Любопитен ли сте да видите човека, който ви простреля? — попита той.
Скофийлд го зяпна.
После бавно смъкна крака от леглото. Раната му пареше и имаше чудовищно главоболие. Внимателно прекоси стаята и застана до Реншоу.
— Не ви ли е студено? — хвърли поглед към доста леко облечения учен.
Реншоу разгърна ризата си. Отдолу се показа синя материя.
— Неопрен — гордо заяви той. — Колкото и да е ниска температурата тук, изобщо няма да забележа.
Дребният геофизик включи единия монитор и на екрана изгря черно-бяла картина.
Образът беше зърнест, но след няколко секунди Скофийлд се ориентира.
Виждаше се басейнът в основата на полярната станция.
Камерата снимаше отвисоко — обективът бе насочен право надолу.
— Монтирана е от долната страна на моста над шахтата на ниво В — поясни Реншоу. — Учените, които работят в станцията, се въртят на смени от по шест месеца. Преди мен в моята стая живееше побъркан стар морски биолог от Нова Зеландия. Голям чешит. Беше влюбен в косатките, не можеше да им се насити. Господи, наблюдаваше ги с часове, даде им имена и така нататък. По дяволите, как се казваше… Кармайн еди-кой си.
Та Кармайн монтира камера от долната страна на моста, за да гледа басейна от стаята си. Когато ги зърнеше на монитора, се втурваше долу на ниво Д. Понякога старото копеле влизаше във водолазната камбана, за да ги наблюдава отблизо.
Реншоу погледна Скофийлд и се засмя.
— Предполагам, че сте последният човек на света, на когото би трябвало да говоря за наблюдение на косатки отблизо.
Спомнил си ужасяващата битка с китовете-убийци, лейтенантът се обърна.
— Значи сте видели всичко, така ли?
— Дали съм го видял? Майтапите ли се? По дяволите, записах всичко на касета. Искам да кажа, божичко, забелязахте ли начина, по който ловуват ония гигантски копелета? Забелязахте ли сложността на ловната им техника? Например как винаги минават покрай жертвата си преди да я изядат?
— Трябва да съм пропуснал този момент — безизразно отвърна Скофийлд.
— Казвам ви, така е. Всеки път. Абсолютно всеки път. Така китът заявява претенциите си. Заявява на всички други китове, че това е негова плячка. Хей, ако искате, мога да ви покажа…
— Споменахте, че ще ми покажете нещо друго — прекъсна го Шейн. — Човека, който ме е прострелял.
— А, да, вярно. Вярно. Извинявайте. — Дребният геофизик взе една от оставените наблизо касети и я пъхна във втория видеокасетофон. Странен човек. Нервен и очевидно изключително интелигентен. И много словоохотлив. Думите се изливаха като порой от устата му. Скофийлд се затрудняваше да определи точната му възраст. Някъде между двадесет и девет и четиридесет години.