Трент тъжно се усмихна.
— Ако изобщо си струва да го публикувате — повтори той. — Господин Камерън, ами ако ви кажа, че правителството на Съединените щати нареди да избият целия ми взвод?
Пит мълчеше.
— Ами ако ви кажа, че нашето правителство, вашето и моето, внедри хора във взвода ми с единствената цел да убият мен и войниците ми в случай, че по време на операция открием нещо с огромна техническа стойност?
Ами ако ви кажа, че през март деветдесет и седма в Перу се случи тъкмо това? Какво ще си помислите, господин Камерън? Ако ви разкажа всичко това, ще си струва ли да го публикувате?
Трент разказа на Камерън историята си, за случилото се в руините на древния храм на инките високо в планините на Перу.
Екип университетски учени, които работели в храма, очевидно открили поредица от релефи, изсечени в каменните стени. Великолепно оцветени, представящи сцени от историята на инките.
Един от тях особено привлякъл вниманието им.
Нещо подобно на прочутата рисунка, изобразяваща срещата на техния император Атахуалпа с испанските конквистадори.
От лявата страна бил представен императорът в церемониални одежди, заобиколен от свитата си. В протегнатите си ръце държал златна чаша. Дар.
От дясната страна стояли четирима странни на вид мъже. За разлика от тъмнокожите инки, те били бели. И слаби, неестествено слаби и високи. Имали големи черни очи, изпъкнали обли чела и остри тесни брадички. И… нямали усти.
Водачът им също протягал ръце, в които държал сребриста кутия.
Сцената изобразявала размяна на дарове.
— Колко време им отнело да я открият? — сухо попита Камерън.
— Не много — отвърна Трент.
Учените намерили сребристата кутия върху малък каменен пиедестал, недалеч от самия барелеф, в ниша, вдадена в стената на храма.
И нищо друго. Била голяма колкото кутия за обувки и имала цвят на хром.
— Археолозите не можели да повярват на късмета си — каза Трент. — Веднага позвънили в университета си в Щатите и съобщили за находката си. Казали, че вероятно са открили дар от извънземна цивилизация. — Трент поклати глава. — Тъпи копелета. Обадили се по телефон. Обикновен телефон. По дяволите, всеки можел да ги чуе. И моят взвод беше пратен там, за да ги защитава.
Младият мъж се наведе напред.
— Проблемът бе, че всъщност взводът не беше мой.
Трент разказа за случилото се след влизането им в храма и появата на тюлените.
— Господин Камерън, хората, внедрени във взвода ми, бяха пратени от правителствена комисия, наречена Група за разузнавателно координиране. Тя се състои от представители на Съвета на началник-щабовете и Националната разузнавателна служба. Казано-просто, основната й цел е да гарантира техническото превъзходство на Америка над останалите държави в света.
Те избиха взвода ми, господин Камерън. Целия ми взвод. А после се опитаха да убият и мен. Търсиха ме в храма в продължение на дванайсет дни. Опитаха се да ме убият американски войници. А аз се бях вмъкнал в тясна цепнатина в една от стените и останах там през цялото време, докато се отказаха и си тръгнаха.
— А какво стана с университетските учени? — попита Пит.
Трент поклати глава.
— Тюлените ги отведоха. Повече никой не чу нищо за тях.
Камерън замълча.
— Накрая — продължи бившият морски пехотинец, — излязох от храма и се върнах в Щатите. Отне ми доста време, но успях. Първо отидох в дома на родителите си. Но когато стигнах там, видях, че на отсрещната страна на улицата има бус с двама души. Наблюдаваха къщата. Бяха пратили свои хора и ме чакаха да се върна.
Изражението на Трент стана ледено.
— Тогава реших да открия кой стои зад всичко това. Не ми трябваше много време да попадна на следа и тя ме отведе при ГРК.
Камерън усети, че е зяпнал Трент и бързо мига невярващо.
— Добре — рече той. — Казвате, че тази ГРК е съвместна комисия. И се състои от представители на Съвета на началник-щабовете и Националната разузнавателна служба.
— Точно така.
— Ясно. — Пит знаеше за Съвета на началник-щабовете, но имаше съвсем повърхностна информация за Националната разузнавателна служба. Тя се занимаваше със създаването, изстрелването и контролирането на всички американски шпионски сателити. Секретността й бе пословична — една от малкото институции, ползващи „черен бюджет“ — бюджет, който поради деликатността на операциите, не подлежеше на обсъждане в сенатските финансови комисии. По време на Студената война, правителството на САЩ упорито беше отказвало да признае съществуването на НРС. Това се бе случило едва през 1991 г., когато доказателствата бяха станали прекалено много.