— Това е СВС — каза Симънс, сякаш не можеше да повярва. — Това е шибаната СВС.
— Спокойно, Срамежлив — рече Скофийлд. — Още сме живи.
Той се обърна към Райли.
— Отстоят на петдесет и четири километра. Движат се със сто и трийсет километра в час.
— И определено не са настроени приятелски — отбеляза Книгата.
— Петдесет и четири километра при скорост сто и трийсет километра в час — каза лейтенантът, — това прави…
— Двайсет и пет минути — изпревари го Аби.
— Двайсет и пет минути. — Скофийлд мъчително преглътна. — Мамка му!
В стаята се възцари тишина.
Шейн чуваше ускореното дишане на Симънс.
Всички гледаха Скофийлд и чакаха да вземе решение.
Той дълбоко си пое дъх и се опита да прецени положението. СВС, британската Специална военновъздушна служба, най-опасните специални сили в света, се приближаваха към полярната станция.
И ги водеше Тревър Барнаби — човекът, научил го на всичко, което знаеше за секретните ударни операции. Човекът, който през деветнадесетте години, откакто командваше СВС, нито веднъж не се бе провалял.
Отгоре на всичкото Барнаби заглушаваше радиопредаванията и не позволяваше на Скофийлд да се свърже с „Макмърдо“. Не му позволяваше да се свърже с единствените хора, които бяха в състояние да унищожат френския боен кораб край брега на Антарктика.
Погледна хронометъра.
2:02:31
2:02:32
2:02:33
По дяволите, помисли си Шейн.
До изстрелването им оставаше по-малко от час.
Мамка му. Събитията се развиваха твърде бързо. Като че ли целият свят се беше обединил срещу него.
Скофийлд отново погледна към рояка от точки на екрана, който се приближаваше към станцията.
Двадесет коли. Навярно с по двама-трима души всяка. Това означаваше най-малко петдесет души.
Петдесет души.
А с какво разполагаше той?
Трима здрави морски пехотинци в станцията. Още трима в пещерата. Майката в склада и Змията — заключен с белезници за стълба на ниво Д.
Положението не изглеждаше просто лошо.
Изглеждаше безнадеждно.
Можеше или да се реши на самоубийствена битка със СВС, или да избяга в „Макмърдо“ и да се върне с подкрепления.
Всъщност, нямаше абсолютно никакъв избор.
Погледна малката група, събрала се около него.
— Добре. Напускаме станцията.
Скофийлд бързо крачеше към южния тунел на ниво Д. Стъпките му отекваха високо по студения метален под.
— Какво става? — извика някой от другия край на платформата. Змията. — Проблем ли има, лейтенант?
Шейн се приближи до окования войник. Двамата френски учени стояха на колене от двете му страни и примирено бяха вперили очи пред себе си.
— Ти допусна грешка — каза Скофийлд. — Прекалено рано започна да убиваш собствените си другари. Трябваше да изчакаш, докато се убедиш, че сме обезопасили станцията. Сега към нас се насочват двайсет британски коли, а отникъде не се виждат подкрепления. Ще пристигнат след двайсет и три минути.
Лицето на Каплан остана безизразно.
— И знаеш ли какво — продължи лейтенантът, — когато влязат в „Уилкс“, ти ще си тук.
— Ще ме оставиш в станцията, така ли? — сякаш не можеше да повярва на ушите си Змията.
— Да.
— Няма да го направиш. Нуждаеш се от мен.
Шейн погледна часовника си.
До пристигането на СВС оставаха двадесет и две минути.
— Змия, ти имаше шанс и не се възползва от него. Сега се моли да пробием линията им и да стигнем до „Макмърдо“. Защото, ако не успеем, цялата станция и онова, за което така ревностно се бореше под леда, ще бъдат изгубени завинаги.
Скофийлд спря на входа на южния тунел и се обърна.
— А междувременно можеш да рискуваш с Тревър Барнаби.
С тези думи той се запъти към склада. Майката отново седеше на пода до стената. Когато го чу, вдигна глава.
— Проблеми ли?
— Както винаги — отвърна Шейн. — В състояние ли си да се движиш?
— Какво става?
— Нашият любим съюзник е пратил най-добрите си сили да завладеят станцията.
— Тоест?
— СВС се приближават насам и изобщо не изглеждат добронамерени.
— Колко са?
— Двайсет коли.
— Мамка му! — изруга Нюман.
— Така си помислих и аз. В състояние ли си да се движиш? — Той вече обикаляше около нея, за да види дали може да вземе наведнъж интравенозните й системи.
— Кога ще пристигнат?
— След двайсет минути.
— Двайсет минути?! — повтори Майката. — Плашило…
— Почакай малко. — Шейн тъкмо бе хванал двете торбички с течност.
— Плашило!
Той спря и я погледна.
— Престани — тихо каза Нюман. — Изчезвай от тук! Моментално изчезвай! Даже да имахме цял взвод с дванайсет войника, пак нямаше да можем да се справим с рота командоси от СВС.