— Майко…
— Плашило, СВС не са редовна бойна част като нас, знаеш го. Те са убийци, професионални убийци. Обучени са да навлизат във вражеска зона и да избиват всеки, който им се изпречи пред очите. Не взимат пленници. Не задават въпроси. Просто убиват. — Майката замълча за миг. — Трябва да евакуираш станцията.
— Знам.
— А не можеш да го направиш с еднокрака стара вещица като мен. Ако искаш да пробиеш блокадата, се нуждаеш от здрави хора, които могат да се движат бързо.
— Няма да те оставя тук…
— Плашило! Трябва да стигнеш до „Макмърдо“! Трябва да доведеш подкрепления!
— И после?
— Какво после? Ще се върнеш тук с цял батальон морски пехотинци, ще очистиш тия английски копелета и ще избавиш девойката. Ето какво.
Скофийлд безмълвно я гледаше. Нюман издържа погледа му.
— Върви — тихо рече тя. — Побързай! Аз ще се оправя.
Лейтенантът продължаваше да мълчи.
Майката небрежно сви рамене.
— Искам да кажа, една хубава целувка от готин мъж като теб веднага ще…
В този момент Шейн неочаквано се наведе напред и бързо я целуна по устните. Съвсем невинна целувка, ала очите на Майката се разшириха.
Той се изправи. Майката дълбоко си пое дъх.
— Леле мале.
— Потърси място, където да се скриеш — каза Скофийлд. — Ще се върна. Обещавам.
И излезе от склада.
Двигателят зарева.
Седнал зад кормилото, Срамежливият натисна педала. Стрелката на тахометъра скочи на 6000 оборота в минута.
Втората кола също се плъзна по утъпкания сняг и спря до тази на Симънс.
В слушалката му се разнесе гласът на Бък Райли:
— Остават петнайсет минути, Срамежлив. Да вървим да натоварим хората.
Скофийлд бързо крачеше по външния тунел на ниво Б и си погледна часовника.
Още петнадесет минути.
— Лисица, чуваш ли ме? — каза лейтенантът по интеркома. Докато чакаше отговор, вдигна ръка пред микрофона си.
— Да тръгваме! — извика той.
Останалите обитатели на „Уилкс“ — Аби и тримата учени — Луелин, Харис и Робинсън — почти тичешком излязоха от стаите си.
Облечени в дебели черни якета, Луелин и Робинсън минаха покрай него и се насочиха към централната шахта.
Внезапно в ухото му се разнесе гласът на Гант:
— Плашило, тук Лисица, чувам те. Няма да повярваш какво намерихме тук долу.
— Хм, а ти няма да повярваш какво има тук горе — измърмори Скофийлд. — Извинявай, Лисицо, но се налага да ми разкажеш по-късно. Имаме страхотен проблем.
Към станцията се приближава рота командоси от СВС. Ще пристигнат след четиринайсетина минути.
— Господи! Какво ще правиш?
— Изтегляме се. Трябва да се върнем в „Макмърдо“ и да доведем подкрепления.
— Какво да правим ние?
— Просто останете там. Насочете оръжията си към басейна и стреляйте по всичко, което подаде глава на повърхността.
Докато говореше, той се озърна наоколо. Не виждаше Кърсти.
— Виж, Лисицо, трябва да вървя — каза лейтенантът.
— Пази се, Плашило.
— И вие. Плашило, край.
Скофийлд се завъртя на пети.
— Къде е момичето? — извика той.
Не получи отговор. Аби Синклер и ученият на име Харис бързаха да изнесат най-ценните вещи от стаите си. Понесъл малък вързоп в ръце, Харис изтича покрай него.
Шейн видя Аби да излиза в коридора. Метеороложката в движение обличаше тежка синя канадка.
— Аби! Къде е Кърсти?
— Струва ми се, че се върна в стаята си!
— А къде е тя?
— Надолу по тунела! Отляво — извика Синклер и посочи с ръка.
Той се затича по външния тунел на ниво Б.
Дванадесет минути.
Отваряше всички врати, край които минаваше.
Първата. Спалня. Пуста.
Втората. Заключена. Със знака за биологична опасност. Биотоксикологичната лаборатория. Кърсти нямаше да е там.
Третата. Натисна бравата.
И се закова на място.
До този момент не беше влизал в тази стая. Приличаше на хладилна камера, навярно където държаха замразената храна. „Вече не“ — помисли си Скофийлд. Сега в хладилната камера съхраняваха нещо друго.
Три трупа.
Самурай, Мич Хийли и Холивуд. Лежаха по гръб.
След сражението с французите, лейтенантът бе наредил да оставят телата на загиналите му войници в някакъв фризер, за да се запазят, докато се върнат у дома. Очевидно ги бяха донесли тук.
В камерата обаче имаше още един труп. Той лежеше до Холивуд и беше покрит с кафяв конопен чувал.
Шейн се намръщи.
Не можеше да е на някой от френските командоси, защото не ги бяха местили… После внезапно се сети.
Това беше Бърнард Олсън.
Ученият, в чието убийство обвиняваха Джеймс Реншоу. Обитателите на „Уилкс“ трябва да бяха оставили трупа му тук.