Скофийлд си погледна часовника.
Единадесет минути.
След като се беше свестил на леглото в стаята на Реншоу, ученият го беше помолил нещо странно. Ако има възможност, да провери езика и очите на Олсън.
Не разбираше какво общо могат да имат, ала Реншоу твърдеше, че това щяло да докаже невинността му.
Десет минути и тридесет секунди.
„Нямам време. Трябва да напусна станцията.“
Ала Реншоу му бе спасил живота…
„Добре.“
Скофийлд бързо влезе в хладилното помещение и коленичи до трупа. После отметна кафявия чувал.
Бърнард Олсън го гледаше със студени, безжизнени очи. Беше грозен човек — дебел и плешив, с месесто набръчкано лице. Кожата му бе абсолютно бяла.
Без да губи време, лейтенантът разгледа очите му.
Краищата им бяха възпалени и тъмночервени.
После насочи вниманието си към устата.
Устните му бяха стиснати. Опита се да ги разтвори, но те не помръднаха.
Скофийлд със сила разтвори устните, за да разгледа езика.
— Пфу! — Когато го видя, Шейн потръпна и преглътна. Пригади му се.
Бърни Олсън беше отхапал езика си.
Десет минути.
„Достатъчно, време е.“
Той се затича към вратата и докато минаваше покрай трупа на Мич Хийли, грабна от пода каската му.
Скофийлд излезе от хладилната камера в момента, в който Кърсти дотича до външния тунел на ниво Б.
— Трябваше да си взема канадка — оправда се тя. — Другата беше мокра…
— Хайде — прекъсна я Шейн, хвана я за ръка и я задърпа със себе си.
Когато влязоха в тунела, водещ към централната шахта, лейтенантът чу някой да вика:
— Чакайте ме!
Той се обърна.
Беше Реншоу. Ученият бързаше, доколкото му позволяваха късите крака. Носеше тежка синя канадка и стискаше дебела книга подмишница.
— Какво правите, по дяволите? — попита го Скофийлд.
— Трябваше да взема това — посочи със свободната си ръка книгата Реншоу и мина пред тях.
Лейтенантът и Кърсти го последваха.
— Толкова ли е важно? — извика Шейн.
— Това доказва невинността ми! — отвърна ученият.
Навън имаше снежна виелица.
Снегът зашиба лицето на Скофийлд, когато тримата с Кърсти и Реншоу излязоха от станцията.
Оставаха осем минути.
Двете големи бели коли на морските пехотинци вече бяха пред главния вход. Райли и Симънс стояха до тях и помагаха на обитателите на „Уилкс“ да се качат в едната.
Планът на Скофийлд беше прост.
Снегоходът на Срамежливият побираше шестима души. С него щяха да тръгнат всички цивилни — Аби, Луелин, Харис, Робинсън и Кърсти, плюс самия Симънс.
Книгата и Скофийлд щяха да ги охраняват.
Райли щеше да управлява втората им кола, а Скофийлд — оранжевия снегоход на французите. Джеймс Реншоу, реши лейтенантът, щеше да пътува с него.
Срамежливият затвори плъзгащата се врата. Книгата скочи на възглавницата на своята кола и изчезна в кабината, за да се появи отново след няколко секунди с голям черен куфар в ръце. Сержантът го понесе към Скофийлд и го остави на снега.
— Контрол на вредителите! — извика Райли.
Шейн забърза към куфара.
— Вземете — каза той на Реншоу. — Сложете си я — и му подаде каската, която бе взел на излизане от хладилното помещение. После грабна куфара и се запъти към френския снегоход.
Седем минути.
Скофийлд скочи на възглавницата и отвори плъзгащата се врата. Реншоу му подаде куфара и той го хвърли вътре.
После се качи в кабината и седна зад кормилото. Ученият го последва и затвори вратата.
Шейн завъртя ключа.
Двигателят изрева.
Голямото двуметрово витло се завъртя, постепенно набра скорост като перка на стар двумоторен самолет и внезапно се превърна в мъгляво въртящо се петно.
Под черната гумена възглавница се задействаха още четири по-малки витла. Възглавницата се изду като балон и снегоходът бавно се издигна над земята.
Скофийлд завъртя оранжевата кола и я доближи до двете бели американски машини.
През бронираното предно стъкло се виждаше югозападният хоризонт.
На фона на зловещото му сияние се очертаваха тъмни сенки. Малки черни точки, които сякаш оставяха след себе си прашна мъгла.
Британските снегоходи.
Приближаваха „Уилкс“.
— Добре, да се махаме от тук — каза по интеркома Скофийлд.
Трите американски машини се понесоха по ледената равнина с огромна скорост. Райли и Скофийлд се движеха от двете страни на Срамежливия.
Насочиха се на изток към „Макмърдо“. Движеха се покрай брега, като заобиколиха скалата, която се извисяваше над големия залив. Разстоянието по права линия между двете му най-издадени в океана точки беше около километър и половина, но пътуването по суша бе почти тринадесет километра.