Витлата…
Какво можеше да използва?… Каската.
Скофийлд бързо прибра пистолета в кобура и свали каската си. Трябваше да я хвърли така, че да заподскача високо, за да попадне във витлата на преследващия го снегоход.
Той я хвърли.
Тя полетя назад, удари се в земята и изчезна под британската кола.
Трябваше да е попаднала в предната перка, защото в този момент снегоходът внезапно се превъртя във въздуха, падна върху покрива си и се плъзна около петдесет метра, преди да спре и бързо да се смали в далечината зад него.
Шейн отново се обърна по корем. Парченца лед забрулиха огледалните стъкла на очилата му.
Натисна черния бутон на магнитната кука, който навиваше кабела без да освобождава магнита, и започна да се приближава към задната част на снегохода. Накрая стигна до гумената възглавница. Въздушната струя от голямото витло шибаше лицето му, ала Скофийлд не й обръщаше внимание. Хвана се със свободната си ръка за скобата за завързване на колата и се покатери върху възглавницата.
Пет секунди по-късно застана пред отворената лява врата. Влезе вътре тъкмо навреме, за да види как командосът от СВС силно зашлевява Кърсти през лицето. Детето падна на пода.
— Хей! — извика Скофийлд.
Британският войник рязко се обърна и на лицето му плъзна презрителна усмивка.
— Кърсти — каза Шейн, без да откъсва очи от командоса. — Затвори очи, миличка.
Тя се подчини.
Англичанинът просто го гледаше. Двамата дълго стояха един срещу друг като каубои на пуста улица в Дивия Запад.
Накрая командосът светкавично посегна към кобура си.
Скофийлд направи същото.
Двата пистолета бяха вдигнати едновременно, ала стреля само единият.
— Вече можеш да погледнеш — каза Скофийлд, като пристъпи напред, прекрачи трупа на британеца и се наведе над Кърсти.
Тя бавно отвори очи.
На лявата й скула се образуваше червено петно.
— Добре ли си? — внимателно попита лейтенантът.
— Не — отвърна момиченцето. По бузите му потекоха сълзи. Кърсти извади от джоба си помпичката за астма и дълбоко вдиша два пъти от нея.
— И аз — каза той, взе помпичката и също я използва.
После се изправи и седна зад кормилото. Докато управляваше снегохода, Скофийлд презареди автоматичния си пистолет.
Кърсти се приближи до него.
— Когато… когато падна под колата — каза тя, — си помислих… помислих си, че си мъртъв.
Шейн прибра колта в кобура си и я погледна.
После свали огледалните си очила и приклекна пред нея.
— Хей, всичко е наред. Не се бой. Няма да умра в ръцете ти. Няма да те изоставя. — Той се усмихна. — Не мога да умра. Нали съм героят на тази история?
Кърсти се засмя през сълзи.
И за негова изненада пристъпи напред и го прегърна. Скофийлд я притисна към себе си.
В този момент обаче чу странен шум. Шум, какъвто никога досега не бе чувал.
Висок, ритмичен плисък.
Звучеше като…
Като вълни, разбиващи се в бряг.
Скофийлд внезапно осъзна къде се намират. Бяха близо до морето. Маневрите им по време на преследването ги бяха отвели до стометровите отвесни скали, които се извисяваха над залива.
Той все още държеше Кърсти в прегръдките си. Ала вниманието му привлече нещо друго.
На стената до арматурното табло на британския снегоход имаше малко шкафче. Вратичката му беше отворена. Вътре се виждаха две сребристи цилиндрични кутии, дълги тридесетина сантиметра, с широка зелена ивица по средата. Лейтенантът прочете надписа на едната от тях: ТРИТОНАЛ 80/20.
„Тритонал 80/20 ли? — помисли си той. — За какво им е на британците тритонал?“
Тритонал 80/20 бе концентриран експлозив. Един килограм от него — количеството, което се съдържаше във всяка една от кутиите, — можеше да разруши малка сграда.
Скофийлд внимателно пусна Кърсти, сложи си очилата, приближи се до шкафчето и извади една от гранатите.
После отново се върна при момиченцето.
— Вече си добре, нали?
— Да.
— Чудесно — каза той и прибра кутията в големия джоб на бедрото си. — Защото сега трябва да…
Лейтенантът изобщо не го очакваше.
Ударът го събори на пода.
Снегоходът рязко се наклони наляво.
Шейн погледна през зейналата дупка в дясната стена на кабината и видя една от двете останали британски коли да се движи успоредно на тяхната!
Тя отново ги блъсна.
Силно.
Толкова силно, че снегоходът им се плъзна наляво.
— О, не — промълви Скофийлд. — Не… Последва нов удар.
Наляво се намираха скалите.
С всеки следващ удар, британците ги изтласкваха все по-близо до брега.
Скофийлд отчаяно въртеше кормилото, но напразно.