Противотанковата ракета „Милан“ се носеше ниско над земята. Тя бързо ги настигна, удари се в оранжевата кола на Скофийлд и се взриви.
Снегоходът яростно се разтърси. Лейтенантът изпусна Кърсти и политна назад в кабината. В последния момент зърна Книгата, който също беше изгубил равновесие, олюляваше се напред и отчаяно се опитваше да хване ръцете на падащото между двете възглавници момиче.
Черната гумена възглавница на единия снегоход закри полезрението на Райли.
Сержантът успя да стисне дланта на Кърсти, притегли я плътно към себе си и се превъртя във въздуха, така че когато паднат на земята, той да поеме удара.
— Книгата падна! Книгата падна! — извика по интеркома Срамежливият. — Момиченцето е с него!
Оранжевият снегоход неуправляемо се носеше над леденото поле.
Ракетата бе унищожила задното му витло и половината от опашката и сега колата летеше право към ръба на скалите.
Реншоу отчаяно въртеше кормилото. Машината можеше да завива само наляво. Накрая описа широка дъга и се насочи обратно към полярната станция „Уилкс“!
— Срамежлив! — извика по микрофона си Скофийлд, без да обръща внимание на опитите на учения да овладее снегохода.
— Да?
— Бягай от тук!
— Какво?
— Улучиха ни зле! Песента ни е изпята! Бягай! Върви в „Макмърдо“! Доведи помощ! Нямаме друг шанс!
— Ами…
— Върви!
— Слушам!
— Хм, лейтенант… — повика го Реншоу.
Скофийлд не го слушаше. Наблюдаваше колата на Симънс, която се отдалечаваше в срещуположната посока.
После погледна през страничния прозорец и в далечината видя малко черно петно.
Райли и Кърсти.
— Лейтенант…
Последният британски снегоход се приближи към Книгата и момичето и спря. Отвътре изскочиха мъже, облечени в черно.
— По дяволите!
Реншоу продължаваше да се бори с кормилото.
— Лейтенант! Дръжте се!
В този момент кормилото се счупи. Колата се завъртя наляво на сто и осемдесет градуса и след секунда Скофийлд и Реншоу отново полетяха с носа назад.
— Какво правите, по дяволите? — извика лейтенантът.
— Опитвам се да избегна онова там! — Ученият посочи нещо през разбития заден край.
Шейн проследи показалеца му и очите му се разшириха.
Носеха се към ръба на скалата.
— Няма ли да свърши тоя шибан ден! — изпъшка Скофийлд.
— Прогнозата е точно такава — безизразно отвърна Реншоу.
Лейтенантът зае мястото му зад кормилото и започна да помпи спирачния педал.
Безуспешно.
Снегоходът продължаваше да лети към края на скалите.
— Вече опитах! — рече ученият. — Няма спирачки!
Скофийлд хвана счупеното кормило. Същият резултат.
Трябваше да скочат… Но вече беше късно.
Земята под тях внезапно изчезна. Стомахът на Шейн се сви, когато колата се стрелна във въздуха с невероятна скорост.
ШЕСТА АТАКА
16 юни, 16:35
Снегоходът падаше със задния край надолу.
Скофийлд рязко се завъртя на седалката си и погледна през разбитото предно стъкло. Ръбът на скалата се смаляваше над тях.
До него Реншоу дишаше тежко.
— Ще умрем. Наистина ще умрем.
Колата се изправи съвсем вертикално и лейтенантът вече не виждаше нищо друго, освен небето.
Падаха бързо.
През страничния прозорец Скофийлд видя отвесната скала, която с безумна скорост се носеше край тях.
Извади магнитната си кука и се наведе към Реншоу.
— Хванете се за кръста ми и не се пускайте.
Ученият престана да хленчи и го зяпна за миг. После обви ръце около кръста му. Шейн насочи куката нагоре и стреля през разбития преден прозорец.
Магнитната глава полетя във въздуха, челюстите й се разтвориха и се забиха в ръба на скалата.
Снегоходът продължаваше да пада към океана. Челюстите намериха опора, захапаха, кабелът се опъна и…
Скофийлд и Реншоу мълниеносно изхвърчаха от кабината.
Колата падаше ли падаше — сякаш цяла вечност — преди да се разбие в пенестите вълни на петдесет метра под тях.
Снегоходът се беше отдалечил на известно разстояние и двамата се залюляха напред към отвесната скала. От силния удар в неравната повърхност Реншоу се изпусна, плъзна се надолу и едва в последния момент се хвана за десния крак на лейтенанта.
Двамата мъже висяха неподвижно цяла минута. Никой от тях не смееше да помръдне.
— Още ли сте там? — попита Скофийлд накрая.
— Да — вцепенено отвърна Реншоу.
— Добре, сега ще се изтеглим — каза лейтенантът и понечи да натисне черния бутон, който навиваше кабела, без да отваря челюстите на главата.
Погледна нагоре. Разстоянието бе поне петдесет метра. Трябва да се беше развило цялото въже… И тогава го видя.