Мъж. Гледаше надолу към тях.
Скофийлд се вледени.
Мъжът носеше черна маска.
И държеше в ръка автомат.
— Е? — попита отдолу Реншоу. — Какво чакате? — От мястото си ученият не можеше да види британския командос.
— Вече няма да се качваме горе — отвърна Скофийлд, без да откъсва очи от черната фигура на върха.
— Какво?
Лейтенантът мъчително преглътна. После погледна гигантските вълни, които се разбиваха на петдесет метра под тях. Когато отново вдигна глава, командосът вадеше от ножницата си дълъг лъскав нож и се наведе към куката, закачена на ръба на скалата.
— О, не — изпъшка Шейн.
— Какво става? — попита Реншоу.
— Готов ли сте да поплуваме?
— Не.
— Дишайте, докато падате и в последния момент дълбоко си поемете дъх. — Поне така инструктираха морските пехотинци, които щяха да скачат от хеликоптер във вода. Скофийлд се надяваше, същият принцип да е в сила и тук.
— Добре — каза лейтенантът. — Скачаме.
С тези думи той натисна два пъти спусъка на магнитната кука.
Челюстите незабавно се разтвориха. Магнитната глава се плъзна по ръба край смаяния британец и Скофийлд и Реншоу полетяха към бурните вълни на Южния океан.
Либи Гант ужасено гледаше полуизядените трупове, пръснати по скалите в смълчаната ледена пещера.
След като преди четиридесет минути бяха изплували от подводния тунел, другите — Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей — почти не бяха обърнали внимание на обезобразените тела. Погълнати напълно от големия черен космически кораб, те го обикаляха, провираха се под него, разглеждаха черните му метални криле, опитваха се да надникнат през тъмното стъкло на кабината.
След като Скофийлд й беше съобщил за предстоящото пристигане на британските войници и за плана си да избяга, Гант бе монтирала двата автомата на триноги край басейна. Ако командосите се опитаха да влязат в пещерата, щеше да ги избие един по един, докато се подаваха на повърхността.
Оттогава бе изтекъл половин час.
Даже британците вече да бяха в полярната станция, щяха да им трябват още два, за да се спуснат с водолазната камбана и да минат през подводния тунел.
Не й оставаше нищо друго, освен да чака.
След като беше монтирала оръжията, Монтана и Сара Хенслей бяха отишли да проучат космическия кораб. Санта Крус бе останал с нея още известно време, но скоро и той отиде при фантастичната черна машина.
Гант не се отдалечаваше от автоматите.
Докато седеше на ледения под, наблюдаваше разчленените трупове от отсрещната страна на басейна. Гледката беше ужасяваща. Липсваха глави и крайници, от костите бяха откъснати големи парчета плът, навсякъде имаше кръв.
„Какво ли ги е нападнало?“ — чудеше се Либи.
Докато мислеше за това, погледът й попадна върху триметровите кръгли дупки в ледените стени над водата. Бяха същите като онези в подводния тунел.
Дупките, труповете и самата пещера я изпълваха със странно предчувствие. Сякаш това място бе някакво…
— Наистина е невероятно — каза Сара Хенслей, която се беше приближила до нея. Припряно отметна кичура дълга тъмна коса от лицето си. Палеонтоложката сияеше от възбуда. — Няма никакви обозначения — продължи Сара. — Целият кораб е абсолютно черен.
В момента на Гант не й бе до Сара Хенслей. Всъщност, не й бе и до самия кораб.
Колкото повече мислеше за него, за пещерата, за полуизядените трупове и командосите от СВС в станцията, толкова повече й се струваше, че няма начин да напусне „Уилкс“ жива.
Ротата от СВС влезе в полярната станция бързо и опитно — професионално.
Облечените в черно мъже нахлуха в сградата с насочени напред оръжия. Светкавично се разгърнаха, като се движеха по двойки. Отвориха всяка врата, претърсиха всяка стая.
— Ниво А — чисто! — докладва един от тях.
— Ниво Б — чисто! — обади се втори.
Тревър Барнаби излезе във външния коридор на най-горния етаж и царствено плъзна поглед по изоставената станция. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
Войниците от СВС стигнаха до ниво Д, където откриха Змията и френските учени, заключени с белезници за стълба. Двама командоси останаха да ги пазят, докато други четирима се спуснаха по стълбите, влязоха в южния тунел и се разделиха по двама, за да претърсят стаите.
Тези от дясната страна отвориха с ритници първата врата и надзърнаха вътре.
Склад. Съборени дървени лавици. Пръснати по пода кислородни бутилки.
Никой.
Продължиха нататък. Единият забеляза товарния асансьор. Двете стоманени крила на вратата блестяха под студената бяла светлина.