Той изсвири с уста и привлече вниманието на другите командоси в тунела. Мъжът посочи с два пръста към асансьора. Другарите му веднага заеха позиции, като двама от тях застанаха право пред него.
Единият кимна. Онези отстрани рязко отвориха вратата и той натисна спусъка.
Голите стени на празния асансьор бяха раздробени на парчета.
Когато на по-малко от тридесет сантиметра над главата й се посипа град от куршуми, Майката силно стисна очи.
Беше свита на кълбо на дъното на миниатюрната шахта.
Асансьорът започна да се тресе, по стените му цъфнаха дупки. Отгоре й се сипеха парченца дърво и прах.
Докато изстрелите кънтяха в ушите й, внезапно я смути нещо.
Командосите можеха спокойно да стрелят в станцията…
Запалимият газ във въздуха трябваше да се е разпръснал…
После грохотът утихна, вратата на асансьора се затвори и за пръв път от цели три минути Майката си позволи да издиша.
Скофийлд и Реншоу потънаха в океана.
Лейтенантът не обърна внимание на ужасния студ. Адреналинът кипеше във вените му и телесната му температура вече беше висока. Според повечето специалисти човек може да оцелее в ледените антарктически води около осем минути. Ала с термокостюма, Скофийлд си даваше най-малко половин час.
Шейн изплува на повърхността и първото нещо, което се появи пред очите му, бе гигантска вълна. Тя се стовари отгоре му и го блъсна обратно към основата на ледената скала.
Ударът изкара въздуха от гърдите му.
Внезапно водата се отдръпна и Скофийлд беше всмукан между две вълни. Остави се да се носи на повърхността в продължение на няколко секунди, докато си поеме дъх.
Наоколо се издигаха дванадесетметрови вълни. На стотина метра от брега плаваха айсберги — някои високи колкото нюйоркски небостъргачи и дълги колкото футболни игрища — безмълвни стражи, охраняващи ледения бряг.
Реншоу също изплува на повърхността до Скофийлд и рязко си пое дъх. За миг лейтенантът си помисли, че дребният учен няма да може да издържи на ужасния студ, но си спомни, че носи неопрен. По дяволите, на Реншоу навярно дори му беше по-топло, отколкото на него.
В този момент Шейн видя над тях да се издига нова вълна.
— Под водата! — извика той.
Дълбоко си пое дъх, гмурна се и светът внезапно стана зловещо тих.
Над тях се разля бяла пяна от вълната, разбила се в отвесната скала.
Двамата едновременно се подадоха на повърхността.
— Трябва да се отдалечим — каза Скофийлд. — Ако останем тук, вълните скоро ще ни размажат в скалите. Виждате ли онзи айсберг? — Посочи към огромна бяла маса на около двеста метра от тях, която приличаше на роял.
— Да.
— Ще се качим на него.
— Ясно.
— Добре тогава. На три. Едно. Две. Три.
Двамата дълбоко си поеха дъх и се гмурнаха. Отблъснаха се с крака от скалата и заплуваха в бистрите антарктически води.
Десет метра. Двадесет.
Реншоу изплува, за да си поеме въздух и отново се гмурна. Скофийлд последва примера му. Счупеното по време на схватката с британеца ребро ужасно го болеше.
Петдесет метра.
Вече бяха достатъчно далеч от разбиващите се вълни и можеха да продължат да плуват на повърхността.
Накрая стигнаха до основата на айсберга, който се извиси над тях като бяла стена. В девствения лед потъваха величествени тунели.
Те откриха ниско място, което се спускаше към океана и образуваше нещо като перваз. Когато приближиха, видяха, че первазът е на около метър над водата.
— Качете се на рамото ми — каза Скофийлд.
Реншоу се подчини, стъпи с левия си крак на рамото му и се оттласна.
Улови се за ледения ръб и тромаво се прехвърли през него. После легна по корем, протегна ръце надолу към Скофийлд и започна да го изтегля нагоре. Лейтенантът почти бе горе, когато мокрите длани на Реншоу се изхлузиха от китките му и Шейн тежко падна обратно във водата.
Скофийлд потъна под повърхността.
Тишина. Пълна тишина. Като в утроба.
Грохотът на вълните, разбиващи се в ледените скали, вече не му пречеше.
Подводната част на гигантския айсберг изпълни полезрението му. Продължаваше към дъното и се губеше в тъмните океански бездни.
Внезапно чу нещо и се заслуша. Водата бе добър проводник на звука.
Глухо монотонно бръмчене.
Скофийлд се намръщи. Струваше му се почти… механично. Като отваряща се автоматична врата. Някъде наблизо.
Някъде… зад него.
Той се обърна.
И я видя.
Беше огромна — чудовищна — и самият й вид накара сърцето му да се разтупти.
Просто стоеше неподвижно под водата.
Трябва да бе дълга поне сто метра. Корпусът й беше черен и заоблен. От двете й страни стърчаха хоризонталните стабилизатори.