Един от мъжете край масата облекчено въздъхна.
— За да не се заблуждавате — продължи Скофийлд, — ще ви кажа, че не носим тежко въоръжение и се придвижваме светкавично. Нашата задача бе бързо да дойдем тук и да се убедим, че сте добре. Ако се наложи, ще ви изтеглим, в противен случай имаме нареждане да изчакаме пристигането на специално екипирана спасителна група.
Той се обърна към Люк и другите двама мъже зад масата.
— Предполагам, че сте от „Дюрвил“, господа?
Мъжът с подноса мъчително преглътна. Очите му бяха разширени.
— Да — потвърди Люк. — Точно така. Чухме сигнала по радиостанцията и дойдохме колкото се можеше по-бързо. За да помогнем, разбира се.
Докато говореше, в слушалката на Скофийлд изпращя женски глас.
— Второ отделение, всичко е чисто.
— Трето отделение. Открихме трима… не, четирима в сондажното помещение. Качваме се.
Лейтенантът кимна на Люк.
— Как се казвате?
— Аз съм професор Люк Шампион. Това е професор Жан-Пиер Кювие, а господинът с подноса е доктор Анри Ре.
Скофийлд мислено сравни имената със списъка, който му бяха дали на „Шрийвпорт“ преди два дни. В него бяха посочени всички френски учени от „Дюрвил“. Шампион, Кювие и Ре бяха сред тях.
На вратата се почука и той се обърна.
На прага на трапезарията стоеше старши сержант Морган Лий с позивна „Монтана“. Дребен, набит, четиридесет и шест годишен мъж, сержантът бе най-възрастният във взвода. Имаше чип нос и обветрено лице със сурови черти. На десет метра зад него стоеше партньорът му, ефрейтор Оливър Тод с позивна „Холивуд“. Висок, чернокож и строен, Тод беше на двадесет и една.
А помежду им стоеше резултатът от претърсването на станцията.
Една жена.
Един мъж.
Едно момиченце.
И един тюлен.
— Пристигнаха преди около четири, часа — каза Сара Хенслей. Двамата със Скофийлд бяха на външния коридор на ниво А.
Както вече бе обяснила палеонтоложката, полярната станция „Уилкс“ представляваше огромен вертикален цилиндър, вкопан в ледения шелф. Петте му етажа стигаха чак до морското равнище.
На равни интервали по стените на цилиндъра бяха монтирани метални външни коридори, които го обгръщаха от всички страни. Всеки от тях беше свързан с горния посредством стръмна тясна стълба, така че цялата структура приличаше на нещо като противопожарен изход.
Тунелите, които образуваха нивата на станцията, водеха в ледените стени. Всяко ниво се състоеше от четири прави тунела, които се разклоняваха от централната шахта, а после се срещаха във външен тунел, който описваше широк кръг около нея. Четирите тунела сочеха приблизително четирите основни посоки на света и затова бяха наречени просто северен, южен, източен и западен.
Ниво А бе най-високото, а ниво Д беше металната платформа, заобикаляща големия воден басейн в основата на огромната подземна сграда. Над шахтата на средното ниво В минаваше подвижен мост.
— Колко са? — попита Скофийлд.
— Отначало бяха петима — отвърна Сара. — Четирима останаха тук с нас, а петият откара другите обратно в „Дюрвил“ с тяхната кола.
— Познавате ли ги?
— Познавам Люк и Анри, който, струва ми се, се подмокри, когато ви видя. Чувала съм и за четвъртия, Жак Латисие.
След като Монтана бе довел Сара в трапезарията преди няколко минути, на Скофийлд не му трябваше много време, за да установи, че именно с нея може да поговори за събитията от предишната седмица в „Уилкс“.
Докато всички други бяха или обезсърчени, или уморени, тя изглежда беше запазила присъствие на духа. Монтана и Холивуд бяха съобщили, че са я открили да показва сондажното помещение на един от френските учени, Жак Латисие, висок мъж с гъста черна брада, който също присъстваше в списъка на Скофийлд.
Сара Хенслей замислено се взираше в централната шахта на станцията. Лейтенантът я погледна. Беше привлекателна, около трийсет и пет годишна жена, с тъмнокафяви очи, черна коса до раменете и високи скули. Скофийлд забеляза, че носи сребърен медальон на шията си.
В този момент в коридора се появи малко момиченце. Скофийлд предположи, че е около десетинагодишно. Имаше къса руса коса, малко носленце и носеше очила с дебели стъкла. Изглеждаше почти смешно в огромната си розова канадка с невероятно голяма, подплатена с вълна качулка.
А зад момиченцето подскачаше тюленът.
— Това е дъщеря ми Кърсти — представи я Сара и постави ръка на рамото й. — Кърсти, това е лейтенант Скофийлд.
— Здрасти — поздрави Шейн.
Кърсти Хенслей плъзна поглед по бронята, каската и оръжията му.