Стигнаха до ледения перваз, от който се бяха качили.
— Супер — каза Реншоу. — Четирийсет минути обикаляме и пак се върнахме тук.
Заизкачваха се по един плавен склон и се озоваха на мястото, където френското торпедо беше отчупило парче от айсберга.
Във вертикалната стена зееше голяма полукръгла дупка. Вълните се плискаха на десетина метра под нея.
— Ще умрем тук, нали? — попита Реншоу.
— Аз нямам такова намерение.
— Нима?
— „Уилкс“ е моята станция и ще си я върна.
— Аха. — Ученият погледна към морето. — А имате ли представа как точно ще си я върнете?
Скофийлд не му отговори.
Реншоу завъртя глава към него.
— Попитах как възнамерявате да си върнете оная ваша станция, след като сме изолирани на този дяволски айсберг?
Ала лейтенантът не го слушаше.
Бе приклекнал и се взираше в полукръглата дупка от торпедото.
Реншоу се приближи и застана зад него.
— Какво гледате?
— Спасението — отвърна Скофийлд.
Дребният геофизик проследи погледа му и веднага го видя.
Прозорец. Замръзнал в леда на няколко метра под ръба на айсберга.
Шейн завърза двете им канадки една за друга и накара Реншоу да го спусне до прозореца.
Старата дървена рамка бе напукана и избеляла. Скофийлд се зачуди колко ли време прозорецът — я и самата постройка — са били погребани в гигантския айсберг.
Взривът на торпедото трябваше да е откъснал десетметрово парче лед, разкривайки стъклото. Дълбоко си пое дъх и го счупи с ритник.
Вътре се отвори кухина.
Скофийлд извади от джоба на хълбока си фенерче и вдигна поглед нагоре към Реншоу, после се залюля, провря се през прозореца и се вмъкна във вътрешността на айсберга.
Първото нещо, което освети лъчът му, бяха обърнатите наопаки думи:
Надписът висеше в помещение, в което се беше озовал. Малка стая с дървени стени, изцяло погребана в леда.
И всичко бе обърнато наопаки. Цялата стая.
Трябваше му секунда, за да осъзнае, че всъщност стои на тавана.
Погледна надясно. От стаята се разклоняваха още няколко…
— Хей! — разнесе се отвън гласът на Реншоу.
Лейтенантът провря глава през прозореца.
— Какво става? Ще умра от студ, докато ви чакам — рече ученият.
— Някога чували ли сте за „Литъл Америка IV“? — попита Скофийлд.
— Да. Една от научно-изследователските ни станции от шейсетте години. През шейсет и девета я отнесъл океанът, когато от ледения шелф на Рос се откъснал айсберг, голям девет хиляди квадратни километра. Флотът я търсил три месеца, но не успял да я намери.
— Е, ние току-що я открихме — каза Скофийлд.
Увит в три дебели вълнени одеяла, Джеймс Реншоу седеше на пода в главната стая на „Литъл Америка IV“. Той енергично търкаше дланите си и им духаше, за да ги стопли, докато Скофийлд — все още облечен в подгизналата си униформа — претърсваше другите помещения в мрачната, обърната с тавана надолу станция. Нито един от двамата не смееше да яде от тридесетгодишните консерви, които се валяха по пода.
— Доколкото си спомням, „Литъл Америка IV“ е била като „Уилкс“ — каза Реншоу. — Научно-изследователска станция, построена в крайбрежния леден шелф. Търсели петролни залежи…
— Защо всичко е надолу с главата? — попита от съседната стая Скофийлд.
— Съвсем просто. След откъсването си, айсбергът се е преобърнал.
— Преобърнал ли се е?
— Често се случва — потвърди Реншоу. — И ако се замислите, ще видите, че е логично. Когато се отчупва от брега, горната част на айсберга е по-тежка, защото по-топлата морска вода бавно е разяждала леда отдолу. И се преобръща.
Заобиколен от купчини ръждясали останки, лейтенантът прескочи голяма макара с кабел. После забеляза нещо.
— Колко време казахте, че флотът е търсил станцията?
— Около три месеца.
— Не е ли прекалено дълго за една изчезнала станция?
Геофизикът сви рамене.
— По-дълго от обикновено. Защо?
Скофийлд се върна при него. В ръцете си носеше някакви метални предмети.
— Струва ми се, че нашите момчета са вършили тук нещо секретно — усмихна се Шейн.
И протегна напред въже, което сякаш бе покрито с бял прах.
— Детонаторен шнур — каза той и го завърза за китката си. — Използва се за взривяване на разположени наблизо експлозиви. Прахът, който виждате, е магнезиев сулфид. Този детонаторен шнур гори адски бързо и развива страхотна температура — всъщност, толкова висока, че може да пререже метал. Полезно нещо, от време на време го използваме и днес.
Това — лейтенантът повдигна ръждива кутия, — е отровен газ VX. А това — зарин.