— Зарин ли? — смая се Реншоу. Дори той знаеше, че заринът е химическо оръжие. Спомняше си инцидента през 1995 г. в Япония, когато група терористи бяха взривили зарин в токийското метро. Бяха загинали няколко души. — Значи са имали зарин през шейсетте?
— О, да.
— И вие смятате, че в тази станция са правели опити с бойни отровни вещества?
— Да, предполагам.
— Но защо? Защо точно в Антарктида?
— Поради две причини. Първо: в Америка пазим почти всички отровни газове в хладилни камери, защото при по-висока температура повечето губят токсичността си. Така че е логично да провеждат опити на място, където е студено през цялата година.
— А втората причина?
— Втората причина е много по-проста — усмихнато отвърна Скофийлд. — Наоколо няма никой.
Той се запъти обратно към съседната стая.
— Във всеки случай, в момента тези неща не са ни от полза. Но тук има нещо, което може да ни помогне. Нещо, което, струва ми се, ще ни върне в играта.
— Какво?
— Ето — каза лейтенантът, когато отново се появи на прага. Носеше прашен акваланг.
Шейн се зае да подготви тридесетгодишните акваланги. Реншоу бе натоварен със задачата да почисти вентилите и дихателните тръби.
Основният риск се криеше в кислородните бутилки. След трите десетилетия имаше опасност въздухът да е станал токсичен.
Имаше само един начин да проверят.
Скофийлд продължително вдиша и погледна към Реншоу. След като не умря, той обяви въздуха за годен.
След двадесетина минути бяха почти готови.
— Успяхте ли да разгледате трупа на Бърни Олсън? — тихо попита ученият.
Лейтенантът се обърна към него. Дребният геофизик старателно миеше въздушните тръби с морска вода.
— Да — отвърна Шейн.
— Какво забелязахте?
Скофийлд се поколеба.
— Че господин Олсън си е отхапал езика.
— Хммм.
— Освен това челюстите му бяха стиснати и очите му бяха силно възпалени.
Реншоу кимна.
— Какво ви казаха за смъртта му?
— Сара Хенслей ми обясни, че сте инжектирали течен препарат за почистване на канали в шията му.
Реншоу кимна повторно.
— Разбирам. Лейтенант, бихте ли хвърлили един поглед на това? — Той извади от джоба на гърдите си подгизнала от вода книга. Същата, която беше взел от „Уилкс“.
Скофийлд я пое. На корицата пишеше:
— Лейтенант — продължи геофизикът, — когато някой ви отрови с препарат за почистване на канали, токсинът удря сърцето ви. Само това. Нищо повече. Просто умирате. Втора глава.
Шейн прелисти натежалите от водата страници и отвори на Глава 2. Прочете заглавието:
Авторът публикуваше списък на известните токсини. Някъде по средата, Скофийлд забеляза „концентрирани почистващи препарати, инсектициди“.
— Въпросът е — каза Реншоу, — че при такова отравяне няма външни признаци. Сърцето просто спира. — Той повдигна показалец. — Но с други отрови не е така. Например отровата на морската змия.
— Отровата на морската змия ли? — изненада се лейтенантът.
— Девета глава.
Скофийлд прелисти по-нататък и стигна до Глава 9:
— Потърсете морските змии — подкани го Реншоу.
Шейн откри подзаглавието:
— Прочетете дяла. На глас.
— Отровата на обикновената морска змия (Enhydrina schistosa) — започна Скофийлд, — е три пъти по-силна от тази на кралската кобра, най-отровната земна змия. Една капка (0.03 ml) е достатъчна, за да убие трима души. Типичните симптоми са главоболие и сковаване на мускулите, подуване на езика, парализа, загуба на зрение, силно възпаление на очите и разширяване на зениците. Най-характерен е спазмът на челюстните мускули. Често се случва ухапаните от морски змии да…
Той замълча.
— Продължете — тихо каза геофизикът.
— … отхапят със зъби собствения си език. — Скофийлд го погледна.
Реншоу наклони глава.
— Приличам ли ви на убиец, лейтенант?
— Може да сте сложили в спринцовката отрова от морска змия? — възрази Шейн.
— Лейтенант — каза дребният учен, — в полярната станция „Уилкс“ отровата от морска змия се съхранява в биотоксикологичната лаборатория, която винаги, абсолютно винаги, е заключена. До стаята имат достъп само няколко души и аз не съм сред тях.
Скофийлд си спомни лабораторията на ниво Б, на чиято врата бе видял характерния знак за биологична опасност.
Спомни си и още нещо.
Думите на Сара Хенслей: „И преди да се случи всичко това, работех с Бен Остин в биолабораторията на ниво Б. Той провеждаше опити с нова противоотрова срещу Enhydrina schistosa“.
Не. Невъзможно.
Лейтенантът погледна Реншоу.
— И кой, според вас, е убил Бърни Олсън?
— Ами някой, който е имал достъп до биотоксикологичната лаборатория. Това означава Бен Остин, Хари Кокс или Сара Хенслей.
Сара Хенслей…
— Защо им е да го убиват?
— Нямам представа — отвърна геофизикът. — Никаква представа.
— Значи, доколкото ви е известно, нито един от тях не е имал мотив да убие Олсън?
— Да.
— Вие обаче сте имали мотив. Олсън е крадял резултатите от проучванията ви.
— И това ме прави идеалната жертва на инсценировката, нали?
— Но ако някой е искал да ви натопи, наистина е щял да използва почистващ препарат. Защо го е убил със змийска отрова?
— Логичен въпрос — съгласи се Реншоу. — Само че ако прочетете тази книга, ще научите, че при почистващия препарат има петдесет и девет процента вероятност за летален изход, докато при отровата на морската змия вероятността е деветдесет и осем процента. Убиецът е искал да бъде сигурен, че Олсън ще умре. Затова е използвал змийската отрова.
Скофийлд замислено прехапа устни.
— Разкажете ми за Сара Хенслей.
— Какво да ви разкажа?
— Как работехте? Харесвахте ли я, тя харесваше ли ви?
— Не, не и не.
— Защо не?
— Наистина ли ви интересува? — Реншоу дълбоко въздъхна и извърна очи. — Защото се омъжи за най-добрия ми приятел, който също ми беше шеф, а не го обичаше.
— За кого става дума? — попита Скофийлд.
— Брайън Хенслей. Преди да умре беше декан на геофизическия факултет в Харвард.
Кърсти бе споменала, че баща й преподавал висша математика. И че неотдавна умрял.
— Загинал е при автомобилен инцидент, нали?
— Да. Пиян шофьор се качил на тротоара и го блъснал. — Реншоу го погледна. — Откъде знаете?
— Кърсти ми каза.
— Кърсти ви е казала. — Ученият бавно кимна. — Тя е добро дете, лейтенант. Каза ли ви, че ми е кръщелница?
— Не.
— Когато се роди, Брайън ме помоли да й стана кръстник, нали разбирате, в случай, че с него се случи нещо. Майка й Мери-Ан почина от рак, когато Кърсти беше седемгодишна.
— Чакайте малко — прекъсна го Скофийлд. — Майката на Кърсти починала от рак, когато момичето е било на седем, така ли?
— Да.
— Значи Сара Хенслей не е нейна майка?
— Не. Сара Хенслей е втората жена на Брайън. Сара Хенслей е мащеха на Кърсти.
Шейн най-после започваше да разбира. Начинът, по който Кърсти разговаряше със Сара. И се затваряше в себе си, когато се намираше близо до нея. Естествена реакция на дете към мащеха, която не обича.
— Не знам защо Брайън се ожени за нея — продължи Реншоу. — Да, беше самотен, освен това, хм, Сара наистина е привлекателна и се въртеше около него. Но тя е амбициозна. Господи, адски амбициозна. Познава се по очите й. Просто искаше да вземе неговото име, да се запознае с хората, с които работеше той. Не искаше самия него. Още по-малко детето.
Реншоу тъжно се засмя.
— И след като оня пиян шофьор уби Брайън, Сара изведнъж изгуби мъжа си и получи детето, което изобщо не й трябваше.
— А тя защо не ви харесва? — попита Скофийлд.
— Защото казах на Брайън да не се жени за нея.
Лейтенантът поклати глава.
— Готов ли сте с тези тръби? — попита той.
— Да.
— Ще продължим разговора, но малко по-късно. — Шейн се изправи и нарами единия чифт кислородни бутилки.
— Почакайте — спря го Реншоу и също стана на крака. — Там ли искате да се върнете? Ами ако ви убият? Тогава няма да остане никой, който да ми повярва.
— Кой е казал, че ви вярвам?
— Вярвате ми. Знам, че ми вярвате.
— Тогава изглежда ще е най-добре да дойдете с мен. За да се погрижите да не ме убият. — Скофийлд се приближи до един от илюминаторите и погледна навън.
Реншоу пребледня.
— Добре, добре, само не бързайте толкова. Замисляли ли сте се, че там някъде има семейство косатки? Да не споменавам за тюлена, който убива косатките…
Ала Шейн не го слушаше. На върха на една от ледените скали на югозапад премигваше слаба зелена светлина. Зеленият маяк, монтиран върху радиоантената на станцията.
— Господин Реншоу, с вас или без вас, аз наистина отивам там. — Скофийлд се обърна и го погледна. — Хайде. Време е да си върнем полярната станция „Уилкс“.