Думите на Сара Хенслей: „И преди да се случи всичко това, работех с Бен Остин в биолабораторията на ниво Б. Той провеждаше опити с нова противоотрова срещу Enhydrina schistosa“.
Не. Невъзможно.
Лейтенантът погледна Реншоу.
— И кой, според вас, е убил Бърни Олсън?
— Ами някой, който е имал достъп до биотоксикологичната лаборатория. Това означава Бен Остин, Хари Кокс или Сара Хенслей.
Сара Хенслей…
— Защо им е да го убиват?
— Нямам представа — отвърна геофизикът. — Никаква представа.
— Значи, доколкото ви е известно, нито един от тях не е имал мотив да убие Олсън?
— Да.
— Вие обаче сте имали мотив. Олсън е крадял резултатите от проучванията ви.
— И това ме прави идеалната жертва на инсценировката, нали?
— Но ако някой е искал да ви натопи, наистина е щял да използва почистващ препарат. Защо го е убил със змийска отрова?
— Логичен въпрос — съгласи се Реншоу. — Само че ако прочетете тази книга, ще научите, че при почистващия препарат има петдесет и девет процента вероятност за летален изход, докато при отровата на морската змия вероятността е деветдесет и осем процента. Убиецът е искал да бъде сигурен, че Олсън ще умре. Затова е използвал змийската отрова.
Скофийлд замислено прехапа устни.
— Разкажете ми за Сара Хенслей.
— Какво да ви разкажа?
— Как работехте? Харесвахте ли я, тя харесваше ли ви?
— Не, не и не.
— Защо не?
— Наистина ли ви интересува? — Реншоу дълбоко въздъхна и извърна очи. — Защото се омъжи за най-добрия ми приятел, който също ми беше шеф, а не го обичаше.
— За кого става дума? — попита Скофийлд.
— Брайън Хенслей. Преди да умре беше декан на геофизическия факултет в Харвард.
Кърсти бе споменала, че баща й преподавал висша математика. И че неотдавна умрял.
— Загинал е при автомобилен инцидент, нали?
— Да. Пиян шофьор се качил на тротоара и го блъснал. — Реншоу го погледна. — Откъде знаете?
— Кърсти ми каза.
— Кърсти ви е казала. — Ученият бавно кимна. — Тя е добро дете, лейтенант. Каза ли ви, че ми е кръщелница?
— Не.
— Когато се роди, Брайън ме помоли да й стана кръстник, нали разбирате, в случай, че с него се случи нещо. Майка й Мери-Ан почина от рак, когато Кърсти беше седемгодишна.
— Чакайте малко — прекъсна го Скофийлд. — Майката на Кърсти починала от рак, когато момичето е било на седем, така ли?
— Да.
— Значи Сара Хенслей не е нейна майка?
— Не. Сара Хенслей е втората жена на Брайън. Сара Хенслей е мащеха на Кърсти.
Шейн най-после започваше да разбира. Начинът, по който Кърсти разговаряше със Сара. И се затваряше в себе си, когато се намираше близо до нея. Естествена реакция на дете към мащеха, която не обича.
— Не знам защо Брайън се ожени за нея — продължи Реншоу. — Да, беше самотен, освен това, хм, Сара наистина е привлекателна и се въртеше около него. Но тя е амбициозна. Господи, адски амбициозна. Познава се по очите й. Просто искаше да вземе неговото име, да се запознае с хората, с които работеше той. Не искаше самия него. Още по-малко детето.
Реншоу тъжно се засмя.
— И след като оня пиян шофьор уби Брайън, Сара изведнъж изгуби мъжа си и получи детето, което изобщо не й трябваше.
— А тя защо не ви харесва? — попита Скофийлд.
— Защото казах на Брайън да не се жени за нея.
Лейтенантът поклати глава.
— Готов ли сте с тези тръби? — попита той.
— Да.
— Ще продължим разговора, но малко по-късно. — Шейн се изправи и нарами единия чифт кислородни бутилки.
— Почакайте — спря го Реншоу и също стана на крака. — Там ли искате да се върнете? Ами ако ви убият? Тогава няма да остане никой, който да ми повярва.
— Кой е казал, че ви вярвам?
— Вярвате ми. Знам, че ми вярвате.
— Тогава изглежда ще е най-добре да дойдете с мен. За да се погрижите да не ме убият. — Скофийлд се приближи до един от илюминаторите и погледна навън.
Реншоу пребледня.
— Добре, добре, само не бързайте толкова. Замисляли ли сте се, че там някъде има семейство косатки? Да не споменавам за тюлена, който убива косатките…
Ала Шейн не го слушаше. На върха на една от ледените скали на югозапад премигваше слаба зелена светлина. Зеленият маяк, монтиран върху радиоантената на станцията.
— Господин Реншоу, с вас или без вас, аз наистина отивам там. — Скофийлд се обърна и го погледна. — Хайде. Време е да си върнем полярната станция „Уилкс“.
Облекли по два чифта прекалено големи водолазни костюми от 60-те години, Скофийлд и Реншоу плуваха в ледената тишина и дишаха тридесетгодишния въздух от кислородните си бутилки.
Бяха се завързали през кръста със стоманено въже, което бавно се развиваше от голямата цилиндрична макара в „Литъл Америка IV“ — предпазна мярка в случай, че някой от тях се изгуби и трябва да се върне.