— Даже да открием кода, как ще го въведем?
Хенслей се наведе напред и натисна първия черен бутон на клавиатурата.
В първото празно място на екрана незабавно се появи „1“
Лий се намръщи.
— Откъде знаехте?
Тя сви рамене.
— Щом има инструкции на английски, значи това нещо е направено от човек. Същото се отнася и за клавиатурата. Което значи, че е като всички други — като на калкулатор или телефон. Кой знае, може създателите на кораба просто да не са имали време да обозначат клавишите.
Сара натисна втория бутон.
В следващото свободно пространство светна цифрата „2“. Тя тържествуващо се усмихна.
— Шестнайсетцифрен код — измърмори под нос палеонтоложката. — Можем да комбинираме десет цифри. По дяволите! Има трилиони възможни комбинации.
— Мислите ли, че ще успеете да го разгадаете? — попита Монтана.
— Не знам — отвърна Хенслей. — Зависи какво трябва да означават първите осем цифри.
Сержантът се наведе напред и натисна първия бутон четиринадесет пъти. Празните места на дисплея бързо се запълниха.
Внезапно се разнесе сигнал. Под цифрите се появи нов текст:
После останаха само първоначалните думи, осемте цифри и шестнадесетте празни места. Хенслей озадачено погледна Монтана.
— Откъде знаехте?
Той се усмихна.
— Машината дава втора възможност, ако въведеш грешен код. Като повечето военни системи.
Гант беше приклекнала до цепнатината в основата на ледената стена и насочваше лъча на фенерчето си в отвора.
В тази пещера и в самия „извънземен кораб“ имаше нещо, което я смущаваше…
Вътре откри кухина. Кръгла кухина, която изглежда продължаваше надясно. Дъното й бе на около метър и половина.
Либи легна по гръб и се запровира в цепнатината.
Внезапно ледът поддаде и тя тежко падна на пода на пещерата.
Звукът високо отекна наоколо, сякаш някой беше ударил с ковашки чук по парче стомана.
Гант се вцепени.
Стомана?!
После бавно, съвсем бавно погледна надолу. Дъното бе покрито с тънък пласт скреж, ала ясно се виждаше.
Очите й се разшириха.
Първо забеляза нитовете — малки и кръгли, на тъмносив фон.
Наистина беше метал.
Гант плъзна лъча наоколо. Малката пещера имаше цилиндрична форма, като влаков тунел, с висок заоблен таван, който се издигаше над хоризонталната цепнатина. Всъщност Либи почти виждаше през дебелата ледена стена над отвора, сякаш бе от прозрачно стъкло.
Обърна се и насочи фенерчето си в срещуположната посока.
И тогава видя вратата.
Тежка врата от сива стомана. Вградена в леда, покрита със скреж и шушулки. Приличаше на люк на кораб или подводница — солиден, монтиран на яка метална каса.
— Господи — ахна Гант.
Пит Камерън за трети път се обади във вашингтонския офис на „Поуст“. Седеше в дневната на Андрю Трент. Алисън най-после вдигна.
— Къде беше? — попита Камерън. — Цял следобед те търся.
— Няма да повярваш на какво се натъкнах — отвърна тя.
И му разказа за откритието си в Националната библиотечна база данни. Координатите, които бе уловил техникът от института „ТИЗР“, отговаряха на местоположението на полярна станция в Антарктида: полярната станция „Уилкс“.
Камерън извади бележките от посещението си в обсерваторията и ги прегледа.
Алисън му прочете имената на учените, които бяха живели в станцията, заедно със заглавията на статиите и книгите им. Накрая завърши с Библиотеката на Конгреса и „Предварително проучване“ на К. М. Уейцкин.
— През седемдесет и девета книгата е била заета на някой си О. Наймайър.
Камерън се намръщи.
— Наймайър ли? Ото Наймайър? Той не беше ли в Съвета на началник-щабовете при Никсън?
— И при Картър — отвърна Алисън.
В дневната влезе Андрю Трент.
— Името „Наймайър“ ли ви чух да споменавате?
— Да — потвърди Камерън. — Ото Наймайър. Познавате ли го?
— Чувал съм за него — каза Трент. — Бил е във военновъздушните сили. Полковник. През седемдесет и девета отлетял някъде със самолет и не се завърнал.
— Същият — каза по телефона Алисън. — Хей, кой е при теб?
— Андрю Уилкокс — погледна репортерът Трент.
— Приятно ми е да се запознаем, Андрю — рече Алисън. — Да, прав сте. Вечерта на трийсети ноември седемдесет и девета Наймайър се качил на военен боинг седемстотин двайсет и седем в база „Андрюс“ и излетял в неизвестна посока. Повече никой не чул за него.
— В архивите няма ли сведения къде е отишъл? — попита Пит.
— Всичко е секретно, скъпи. Секретно. Обаче все пак успях да събера някои данни за него. Наймайър пилотирал фантоми във Виетнам. През шейсет и пета го свалили над делтата на Меконг. Прекарал една година във военнопленнически лагер. И двата му крака били счупени. Спасили го през шейсет и шеста. Оттогава е бил все на ръководни длъжности в Пентагона. От шейсет и осма до седемдесет и четвърта — началник тил на военновъздушните сили. През седемдесет и втора Никсън го назначил в Съвета на началник-щабовете. Картър потвърдил назначението му.