Ариана рязко скочи на крака.
– Можеш да си заложиш гривните, че ще си струва.
Роланд се изправи бързо и дръпна Ариана обратно на мястото й. Стивън хвана Франческа под ръка и я придърпа до прозореца. Скоро всички шепнеха, а Лус нямаше достатъчно сили, за да чуе нещо повече от високо изречените думи на Ариана: „Голямото й дарение е тук при мен“.
Навън зад прозореца тънка нишка ръждива светлина обгръщаше планините. Лус се взря в нея със свит стомах, знаейки, че тя бележи изгрева на осмия ден – последния пълен ден, преди...
Ръката на Даниел бе върху рамото й, топла и силна:
– Хей, как се справяш?
– Добре съм. – Тя седна по–изправена, преструвайки се на бодра. – Какво е следващото, което трябва да направим.
– Да се наспим.
Тя изправи рамене:
– Не, не съм уморена. Слънцето изгрява и Луцифер...
Даниел се надвеси над люлеещия се стол и я целуна по челото.
– Ще мине по–добре, ако си отпочинала.
Франческа, която разговаряше със Стивън, вдигна поглед:
– Мислиш ли, че това е добра идея?
– Ако е уморена, трябва да спи. Няколко часа няма да навредят. Вече сме тук.
– Но аз не съм уморена. – Тя запротестира, но беше очевидно, че лъже.
Франческа преглътна:
– Предполагам, че сте прави. Или ще се случи, или няма.
– Какво има предвид тя? – обърна се Лус към Даниел.
– Нищо – каза той меко. После, обръщайки се към Франческа, изрече много тихо: – Ще се случи. – Повдигна Лус достатъчно, за да може тя да се плъзне в люлеещия се стол до нея. Обви ръце около талията й. Последното, което Лус почувства, бяха целувката му по слепоочието й и шепотът му в ухото й. – Нека се наспи за последно.
* * *
– Готова ли си?
Лус стоеше до Даниел в една незасята угар пред бялата къщичка. От почвата се издигаше омара, а небето имаше острия син цвят, какъвто остава след тежка буря. По хълмовете на изток имаше сняг, но полегатата шир на долината излъчваше топлина, сякаш бе пролет. Досами полето цъфтяха цветя. Навсякъде бе пълно с пеперуди – бели, розови и златисти.
– Да.
Лус беше будна само от един миг, когато почувства как ръката на Даниел я повдига от люлеещия се стол и я извежда през вратата на тихата хижа. Сигурно я беше държал в обятията си цяла нощ.
– Чакай – каза тя. – Готова за какво?
Останалите я наблюдаваха, събрани в кръг, сякаш бяха чакали: ангелите и Прокудениците до един бяха протегнали криле.
Ято щъркели прекоси небето, с криле с черни връхчета, разперени широко като палмови листа. Полетът им затъмни слънцето за момент, хвърляйки сенки върху крилете на ангелите, преди птиците да продължат нататък.
– Кажи ми кой съм – изрече простичко Даниел.
Той беше единственият ангел със скрити в дрехите криле. Отстъпи от нея, изопна плещи назад, затвори очи и освободи крилете си.
Те се разпериха бавно, с великолепна елегантност, разцъфнаха от двете страни на тялото му и изпратиха назад въздушна струя, която разлюля клоните на кайсиевите дървета.
Крилете на Даниел се извисиха над тялото му, сияйни и прелестни, правейки го да изглежда неизмеримо красив. Той блестеше като слънце – не само крилете му, а цялото му тяло – и дори по–силно. От Даниел се излъчваше това, което ангелите наричаха свой блясък. Лус не можеше да откъсне очи от него.
– Ти си ангел.
Той отвори виолетовите си очи.
– Кажи ми още.
– Ти си... ти си Даниел Григори – продължи Лус. – Ти си ангелът, който ме обича от хиляди години. Ти си момчето, което обичах още от момента – не, от всеки миг, когато те виждах за първи път. – Тя гледаше как слънцето хвърля игриви отблясъци по белите му криле, копнееше да ги почувства как се обвиват около нея. – Ти си душата, която си пасва с моята.
– Добре – каза Даниел. – Сега ми кажи коя си ти.
– Ами... Аз съм Лусинда Прайс. Аз съм момичето, в което се влюбваш.
Заобикаляше ги напрегната тишина. Всички ангели сякаш бяха затаили дъх.
Виолетовите очи на Даниел се напълниха със сълзи. Той прошепна:
– Още.
– Това не е ли достатъчно?
Той поклати глава.
– Даниел?
– Лусинда.
От начина, по който изрече името й – толкова мрачно – я заболя стомахът. Какво искаше от нея?
Тя примигна и звукът беше като гръмотевица – а после низината на Троя почерня както предишната нощ. Земята бе обезобразена от разкривени пукнатини. На мястото на полето имаше димящи кратери. Навсякъде имаше смърт, пепел и прах. Дърветата по протежение на хоризонта горяха, а във вятъра се носеше противен мирис на разложение. Сякаш душата й я беше запратила хилядолетия назад във времето. В планините нямаше сняг, пред нея не се намираше спретната бяла къщичка, нито кръг от ангели и разтревожени лица.