Но там беше Даниел.
Крилете му блестяха в прашния въздух. Голата му кожа беше съвършена, свежа, розова. Очите му сияеха със същия опияняващ виолетов оттенък, но не гледаше нея. Гледаше към небето. Изглежда не знаеше, че Лус е до него.
Преди тя да успее да проследи погледа му нагоре, светът започна да се върти. Мирисът във въздуха се смени – вече не вонеше на разложение, а на лютив прах. Тя беше обратно в Египет, в тъмната гробница, където я бяха заключили и едва не изгуби душата си. Тази сцена се разигра пред очите й: звездната стрела, топла в дрехата й, паниката, ясно изписана върху някогашното й лице, целувката, която я върна обратно – и Бил, пърхащ около саркофага на фараона, вече замислящ най–амбициозния си план. Ушите й зазвънтяха от дрезгавия му смях.
А после смехът изчезна. Видението за Египет се преобрази в друго: една Лусинда от още по–далечно минало се изтягаше в поле с високи цветя. Носеше рокля от еленова кожа и държеше над лицето си глухарче, като късаше венчелистчетата едно по едно. Последното се разлюля на вятъра и тя си помисли: Обича ме. Слънцето беше ослепително, докато пред него премина нещо. Лицето на Даниел, с виолетови очи, преливащи от любов, с руса коса, която лъчите на слънцето превръщаха в ореол.
Той се усмихна.
После лицето му изчезна. Друго видение, друг живот: топлината на буен огън по кожата й, желание, което гореше в гърдите й. Чуваше се странна, висока музика; смеещи се хора; навсякъде наоколо – приятели и близки. Лус видя себе си и Даниел, танцуващи буйно около пламъците. Можеше да почувства ритмите на движенията дълбоко в себе си дори докато музиката заглъхваше, а цветът на пламъците, ближещи небето, се смени от нажежено червен до сребристо мек...
Водопад. Дълга струя буйна падаща ледена вода надолу по варовиков зъбер. Лус беше под него, разделяйки туфа водни лилии с движенията си. Дългата й мокра коса се събра около раменете, когато тя се издигна над водата, после се сниши отдолу. Показа се от другата страна на течението на водопада, във влажна каменна лагуна. И там беше Даниел, чакаше я, сякаш я бе чакал цял живот.
Той се гмурна от една скала, оплисквайки я, когато тялото му докосна водата. Заплува към нея, притегляйки я към себе си, като обви едната си ръка около гърба й, а другата пъхна под коленете й. Тя обви ръце около врата му и го остави да я целуне. Затвори очи...
Бум.
Отново гръмотевицата. Лус беше отново в димящата троянска низина. Но този път беше приклещена в един от кратерите, тялото й беше притиснато под един каменен блок. Не можеше да помръдне лявата си ръка или крака си. Започна да се бори, плачейки: виждаше червени петна и отломки от нещо, което приличаше на счупено огледало. Главата й се замая от най–силната болка, която беше изпитвала някога.
– Помощ!
А после: Даниел, кръжащ над нея, с виолетови очи, ужасено и немигащо обхождащи тялото й.
– Какво се е случило с теб?
Лус не знаеше отговора – не знаеше къде се намира, нито как се е озовала там. Лусинда от нейния спомен дори не разпознаваше Даниел. Но тя го позна.
Внезапно осъзна, че това беше най–първият път, когато тя и Даниел се бяха срещнали на Земята. Това беше моментът, за който бе умолявала, моментът, за който Даниел никога не говореше.
Никой не разпозна другия. Те вече, мигновено, бяха влюбени.
Как можеше това да е мястото на първата им среща? Този отблъскващ мрачен пейзаж вонеше на мръсотия и смърт. Миналото й превъплъщение изглеждаше пребито, окървавено сякаш беше разбита на хиляда парчета.
Сякаш беше паднала от невъобразима височина.
Лус хвърли поглед към небето. Там имаше нещо – множество миниатюрни искри, сякаш Небето бе поразено от електрически удар и през останалото време от него щяха да се излъчват шокови вълни.
Само че искрите се приближаваха. Тъмни силуети, очерта ни със светлина, падаха от безкрайността над нея. Сигурно бяха поне милион, събрани в хаотична, аморфна тълпа из небето, тъмни и светли, едновременно увиснали в безтегловност и падащи, сякаш отвъд обсега на гравитацията.
Дали Лус се бе намирала там горе? Почти имаше чувството, че е била.
После осъзна нещо: Това бяха ангелите. Това беше Падението.
Споменът как е станала свидетел на падането им към Земята измъчваше Лус. Беше все едно да гледа как всички звезди изпадат от нощното небе.
Колкото по–надолу падаха, толкова по–разпуснат ставаше безцелният им строй. Отделни обекти ставаха видими, самостоятелни. Тя не можеше да си представи някой от нейните ангели, нейните приятели, някога да изглежда така. По–объркан и изгубил контрол дори от най–отчаяния простосмъртен в най–лошия ден от живота му. Беше ли Ариана сред тях? А Кам?