– Не докосване. – Гласът на Роланд. Той се усмихваше, застанал до Даниел с ръце, сключени зад гърба. – Не докосване, а самоусещане. Ниво, за което не беше готова – досега.
– Да. – Лус докосна челото си. Имаше още, още толкова много. – Версай. – Тя заговори по–бързо. – Бях осъдена да се омъжа за човек, когото не обичах. И целувката ти ме освободи, а смъртта ми беше великолепна, защото щяхме винаги да се намираме един друг. Завинаги.
– Заедно за вечни времена, в студ и пек, в слънце и в мъгла – пропя Ариана, бързо избърсвайки влажните си очи в ръкава на ризата на Роланд.
Досега Лус усещаше гърлото си толкова стегнато, че й беше трудно да говори. Но вече не я болеше.
– До Лондон не си давах сметка, че твоето проклятие е толкова по–ужасно от моето – каза тя на Даниел. – През какво е трябвало да преминаваш, като ме губиш...
– Никога не е имало значение – промърмори Анабел, чиито криле трептяха толкова силно, че стъпалата й бяха на сантиметри от земята. – Винаги щеше да те чака.
– Чичен Итца. – Лус затвори очи. – Научих, че блясъкът на един ангел може да бъде смъртоносен за простосмъртните.
– Да – каза Стивън. – Но още си тук.
– Продължавай, Лус. – Гласът на Франческа беше по–насърчителен, отколкото когато и да било в „Шорлайн“.
– Древен Китай. – Тя направи пауза. Значението на това беше различно от останалите. – Показа ми, че любовта ни е по–важна от всяка тиранична война.
Никой не проговори. Даниел кимна едва доловимо.
И именно тогава Лус разбра не просто коя е – но и до какво водеше всичко това. Имаше още един живот от пътуването и през Вестителите, който имаше чувството, че трябва да спомене. Тя си пое дъх.
Не мисли за Бил, каза си тя. Не се страхуваш.
– Когато бях заключена в онази гробница в Египет, разбрах веднъж и завинаги, че винаги ще избирам любовта ти.
Точно в този миг ангелите паднаха на едно коляно, взирайки се с очакване нагоре към нея – всички, освен Даниел. Очите му сияеха в най–силния оттенък на виолетовото, който някога беше виждала. Той посегна към нея, но преди ръцете му да срещнат нейните:
– Ааах! – извика Лус, когато остра болка проряза гърба й. Тялото й се присви конвулсивно от непознато, пронизващо усещане. Очите й се насълзиха. Ушите й запищяха. Помисли си, че може да й прилошее от болката. Но тя бавно се установи в една точка, превръщайки се от остра и мъчителна, по целия й гръб, в два малки участъка на върха на плешките й.
Кървеше ли? Посегна назад, над рамото си. Усещаше раната чувствителна и възпалена, а имаше също и чувството, че изтръгват нещо от нея. Не болеше, но беше объркващо. Обзета от паника, тя рязко завъртя глава, но не можеше да види нищо, можеше само да чуе звука от кожа, която се плъзга и изпъва, лекото хрущене, което звучеше, сякаш се създават нови мускули.
После дойде внезапно чувство на тежест, сякаш бяха окачили тежести на раменете й.
А после – в периферното й зрение: обширна диплеща се белота от двете й страни, когато от устните на ангелите се надигна всеобщо ахване.
– О, Лусинда – прошепна Даниел, покривайки с ръка устата си.
Беше толкова лесно. Тя разпери криле.
Те бяха сияйни, лъчезарни, невъзможно леки, направени от най–фината, най–отразяваща ангелска материя. От връхче до връхче, размахът на крилете й беше може би трийсет фута, но те й се струваха огромни, безкрайни. Вече не чувстваше болка. Пръстите й се присвиха около основата им зад раменете й, крилете бяха дебели няколко инча и невероятно меки. Бяха сребристи и въпреки това не сребърни, като повърхността на огледало. Бяха невъобразими; бяха неизбежни.
Бяха нейните криле.
Те съдържаха всеки грам сила и власт, които беше натрупала през хилядолетията, които бе изживяла. И дори при най–малката прищявка на мисълта, крилете й започнаха да се размахват.
Първата й мисъл: Сега мога да направя всичко.
Безмълвно, тя и Даниел посегнаха взаимно към ръцете си. Връхчетата на крилете им се извиха напред в нещо като целувка, както ангелските криле върху Куим Малак. Плачеха и се смееха, а скоро се целуваха.
– И така? – попита той.
Тя беше зашеметена и удивена – и по–щастлива от когато и да било преди. Не можеше да е действително, помисли си тя – освен ако не изречеше истината на глас, с Даниел и останалите паднали ангели, присъстващи като свидетели.
– Аз съм Лусинда – каза тя. – Аз съм твоят ангел.
Изобретяването на любовта
Летенето беше като плуването, а Лус беше добра и в двете.