Нос.
Уста.
Докато светлината се превърна в човек.
Жена.
Тронът в човешка форма.
Отдавна, преди, Лус беше любимка на Трона – знаеше го сега, знаеше го в тъканта на душата си – и въпреки това Лус изобщо никога не беше познавала Трона в действителност. Никое същество не беше способно на такова познание.
Такъв беше редът на нещата, естеството на божествеността. Да я опише, беше все едно да я омаловажи. Затова тук, сега, макар тя да приличаше много на кралица в дълга надиплена бяла мантия, Тронът все пак си беше Тронът – което означаваше, че беше всичко. Лус не можеше да спре да се взира.
Беше зашеметяващо красива, с коса от сребърни и златни нишки. Очите й, сини като кристален океан, излъчваха силата да вижда всичко, навсякъде. Докато Тронът се взираше през низините на Троя, на Лус й се стори, че разпозна проблясък от собственото си лице в изражението на Бог – решително, така, както се стягаше челюстта на Лус Прайс, когато беше взела решение. Беше го виждала в отражението си хиляда пъти преди.
А когато лицето на Бог се раздвижи, за да обхване с поглед публиката пред нея, изражението й се преобрази в нещо друго. Приличаше на отдадеността на Даниел; улавяше онази особена светлина в очите му. Сега, в отпуснатия, открит начин, по който тя държеше ръцете си, Лус разпозна себеотрицанието на майка си – а сега пък видя гордата усмивка, която принадлежащ само на Пен.
Само дето сега Лус видя, че тя не принадлежеше на Пен. Всяка мимолетна следа от живот намираше произхода си в силата, която стоеше пред Лус. Можеше да види как целият свят – както простосмъртни, така и ангели – са били създадени по непостоянния образ и подобие на Трона.
На ръба на низината се появи стол от слонова кост. Столът беше изработен от неземна субстанция, която Лус знаеше, че е виждала преди: същата материя като сребърния жезъл с извит спираловиден връх, който Тронът държеше в лявата си ръка.
Когато Тронът зае мястото си, Анабел, Ариана и Франческа побързаха да застанат пред нея, падайки на колене в знак на обожание. Усмивката на Трона засия над тях, хвърляйки дъги от светлина по крилете им. Ангелите затананикаха заедно в хармонична наслада.
Ариана вдигна сияещото си лице, удряйки с криле, за да се издигне и да се обърне към Трона. Гласът й избликна в прелестна песен:
– Габ си отиде.
– Да – отвърна напевно Тронът, макар че, разбира се, вече знаеше това. Това беше по–скоро ритуал на съпричастност, отколкото споделяне на информация. Лус си спомни, че това беше целта, заради която Тронът беше създал речта и песента; предназначението им беше да бъдат друг начин на чувстване, още едно крило, което да допреш до това на приятеля си.
После стъпалата на Ариана и Анабел докоснаха леко земята и те изпърхаха с криле и се издигнаха над Трона. Започнаха да кръжат там, с лице към Лус и останалите си приятели, взирайки се с обожание в своя Създател. Формацията им изглеждаше странна – някак незавършена – докато Лус осъзна нещо:
Олтарите.
Ариана и Анабел заемаха старите си места като архангели. На Небесната Ливада, надиплените сребърни олтари някога бяха образували арка над главата на Трона. Бяха отново там, където им беше мястото: Ариана – точно отдясно до раменете на Трона, а Анабел – само на сантиметри от земята близо до десницата на Трона.
Ярки пролуки блеснаха в пространството около Трона. Лус си спомни към кой олтар някога литваше Кам, кой беше на Роланд, и кой принадлежеше на Даниел. Зърна за миг мястото на Моли пред Трона, а също и това на Стивън – макар те да не бяха архангели, а ангели, които щастливо изпращаха обожанието си от Ливадата.
Най–сетне тя видя мястото на Луцифер и своето, еднаквите им сребърни олтари от лявата страна на Трона. Крилете й потръпнаха. Всичко беше толкова ясно.
Другите паднали ангели – Роланд, Кам, Стивън, Даниел и Луцифер – не пристъпиха напред, за да покажат обожанието си към Трона. Лус се чувстваше разкъсвана. Обожаването на Трона й идваше естествено: именно за това беше създадена Лусинда. Но по някакъв начин тя не можеше да помръдне. Тронът нямаше нито разочарован, нито изненадан вид.
– Къде е Падението, Луцифер? – От този глас на Лус й се прииска да падне на колене и да се помоли.
– Един Бог знае – изръмжа Луцифер. – Няма значение. Може би в крайна сметка не го исках.
Тронът завъртя в ръце сребърния си жезъл, разравяйки кално кътче в почвата, където краят й се срещаше със земята. В един миг израсна лиана от сребърни лилии, увивайки се в спирала около жезъла. Тронът сякаш не забеляза: тя прикова сините си очи върху Луцифер, докато неговите сини очи потрепнаха и сключиха поглед с нейните.