– Разбира се. – Лус отвори кутийката кока–кола, която си беше купила от автомата за напитки близо до посипаните с прах за пране перални помещения.
– Мислех, че ми носиш диетична кока–кола?
– Донесох я. – Лус бръкна в кошницата си с пране за кутийката, която беше купила за Нора. – Съжалявам, сигурно съм я оставила долу. Ще изтичам да я взема. Връщам се веднага.
– Pas de prob13 – каза Нора, упражнявайки френския си. – Но побързай. Хейли казва, че от тяхната страна на коридора има нашествие на някакъв университетски футболен отбор. Футболисти – равно на хубави партита. Добре е скоро да се отправяме натам. Трябва да вървя – каза тя в телефонната слушалка. – Не, ще облека черната тениска. Лус е в жълто – о, ще се преобличаш ли? И в двата случая...
Лус махна на Нора в знак, че ще се върне веднага, и се измъкна от стаята. Вземаше стъпалата по две наведнъж, лъкатушейки надолу по етажите на пансиона, докато застана върху опърпания червеникаво–кафяв килим на входа към сутерена, който всички в кампуса наричаха „Ямата“ – термин, който събуждаше в Лус мисълта за праскови.
На прозореца, извеждащ във вътрешния двор, Лус се поколеба. Пълна кола с момчета беше спряла в кръглата автомобилна алея на общежитието. Докато те излизаха от колата, като се смееха и се побутваха помежду си, Лус видя, че всички бяха с футболни екипи на „Емералд“. Позна един от тях. Казваше се Макс и беше присъствал на две от ориентировъчните обиколки на Лус тази седмица. Беше наистина сладък – руса коса, широка бяла усмивка, типично излъчване на момче от подготвително училище (което тя разпознаваше сега, след като Нора й начерта диаграма онзи ден на обяд). Никога не беше говорила с Макс, дори не и когато бяха в екип с още няколко хлапета за почистването на кампуса. Но може би, ако той щеше да бъде на партито тази вечер.
Всички момчета, излизащи от онази кола, бяха наистина сладки, което за Лус беше равносилно на „стряскащи“. Не й харесваше мисълта да бъде единственото стеснително момиче в стаята на Джордан и Хейли горе.
Но определено й харесваше мисълта да бъде на партито. Какво друго се предполагаше да направи? Да се крие в спалното помещение, защото е нервна? Очевидно щеше да отиде.
Измина с подтичване последните стълби до сутерена. Наближаваше залез–слънце, затова пералното помещение се беше опразнило и това му придаваше самотно сияние. Залезът беше времето, когато обличаш изпраните и изсушени дрехи. Имаше само едно момиче в откачени раирани чорапи до коленете, което ожесточено стържеше някакво петно от боядисаните си на ръка джинси, сякаш всичките й бъдещи надежди и мечти зависеха от отстраняването на петното. И момче, седнало върху шумна и тресяща се сушилня, което подхвърляше във въздуха монета и я улавяше в дланта си.
– Ези или тура? – попита момчето, когато тя влезе. Имаше квадратно лице, вълниста коса с цвят на кехлибар, големи сини очи и миниатюрна златна верижка на шията.
– Ези. – Лус сви рамене и нададе лек смях.
Той подхвърли монетата, улови я и я преобърна в дланта си и Лус видя, че не беше монета от двайсет и пет цента. Беше стара, наистина стара, в прашен златист цвят с избелял надпис на друг език. Момчето повдигна вежда към нея:
– Печелиш. Още не зная какво си спечелила, но това вероятно зависи от теб.
Тя се обърна рязко, търсейки диетичната кола, която беше оставила долу. После я видя на около три сантиметра от дясното коляно на момчето.
– Това не е твое, нали? – попита тя.
Той не отговори; просто се взираше в нея с ледено сини очи, в които сега тя видя намек за дълбока тъга, която не изглеждаше възможна у някого на неговата възраст.
– Оставих я тук долу по–рано. За приятелката ми е. Съквартирантката ми. Нора – каза Лус, посягайки за кутийката. Това момче беше странно, напрегнато. Тя пелтечеше нервно. – Ще се видим по–късно.
– Още веднъж? – попита той.
Тя се обърна на прага. Той имаше предвид играта с монетата.
– О. Ези.
Той подхвърли монетата. Тя сякаш закръжи във въздуха. Улови я, без да гледа, преметна я и разтвори дланта си.
– Отново печелиш – изрече напевно с глас, зловещо подобен на този на Ханк Уилямс, любим стар певец на бащата на Лус.
Обратно горе, Лус подхвърли кока–колата на Нора.
– Срещала ли си оня щур тип в пералнята, дето все подхвърля монети?
– Лус. – Нора примижа. – Когато ми свърши бельото, си купувам ново. Надявам се да изкарам до Деня на благодарността, без да ми се налага да пера. Готова ли си? Футболистите чакат с надежда да отбележат точка. Ние сме голът, който искат да вкарат, но трябва да им напомним, че не могат да играят с ръце.