– Здрасти.
Тя подскочи. С нос, заровен в едно цвете, не го беше видяла да се приближава. Сега чифт опърпани маратонки „Конвърс“ стояха точно пред нея. Очите й се придвижиха нагоре: избелели джинси, черна тениска, тънък червен шал, завързан хлабаво около врата. Сърцето й започна да бие по–учестено и тя не знаеше защо; дори не беше видяла лицето му – къса златиста коса... устни, които изглеждаха неприлично меки... толкова великолепни очи, че Лус си пое дъх през зъби.
– Съжалявам – каза той. – Не исках да те изплаша.
Какъв цвят бяха очите му?
– Не затова ахнах. Искам да кажа... – Цветето падна от ръката й, три венчелистчета се приземиха върху обувките на момчето.
Кажи нещо.
Той ме обича. Той ме обича. Той ме обича.
Не това!
Беше физически невъзможно да каже нещо. Този тип не само беше най–невероятното същество, което Лус беше виждала през целия си живот, ами се беше приближил до нея и се беше представил. Начинът, по който я гледаше, караше Лус да се чувства така, сякаш беше единственият човек във вътрешния двор. Сякаш беше единственият друг човек на Земята. А тя проваляше всичко.
Инстинктивно тя вдигна ръка да докосне колието си – и откри, че вратът й е гол. Това беше странно. Винаги носеше сребърния медальон, който й бе подарила майка й на осемнайсетия й рожден ден. Той беше семейна ценност, вътре имаше снимка на баба й – която много приличаше на Лус – направена точно около времето, когато беше срещнала мъжа, който щеше да стане дядо на Лус. Дали беше забравила да го сложи тази сутрин?
Момчето наклони глава в нещо като усмивка.
О, не. Беше го зяпала през цялото това време. Той вдигна ръка, сякаш за да помаха леко. Но не помаха. Пръстите му закръжиха във въздуха. И сърцето й заблъска силно, защото изведнъж нямаше представа какво ще направи този непознат. Можеше да направи всичко. Приятелският жест беше само една възможност. Можеше да й покаже среден пръст. Тя вероятно заслужаваше да й покаже среден пръст, задето се беше вторачила в него като някаква откачена преследвачка. Това беше нелепо. Тя се държеше нелепо.
Той помаха, сякаш за да каже: „Хей, привет “.
– Аз съм Даниел.
Когато той се усмихна, тя видя, че очите му бяха прекрасно сиви с едва доловим оттенък на – виолетово ли беше това? О, Господи, щеше да се влюби в човек с пурпурни очи. Какво щеше да каже Нора?
– Лус – успя да изрече тя накрая. – Лусинда.
– Супер. – Той се усмихна отново. – Като Лусинда Уилямс. Певицата.
– Откъде разбра това? – Никой никога не се сещаше за Лусинда Уилямс. – Родителите ми се запознали на концерт на Лусинда Уилямс в Остин, Тексас – добави тя. – Откъдето съм родом.
– „Essence“ е любимият ми неин албум. Слушах го през половината път от Калифорния дотук. Тексас, а? Трудно ли е да се адаптираш към идването в „Емералд“?
– Тотален културен шок. – Това й се стори най–искреното нещо, което бе казала през цялата седмица.
– Свиква се. Аз успях след две години във всеки случай. – Той протегна ръка и я докосна по рамото, когато забеляза паникьосаното й изражение. – Шегувам се. Изглеждаш много по–способна да се приспособяваш от мен. Ще се видим другата седмица и вече ще си се установила напълно и ще носиш суичър с голяма буква „Е“ отгоре.
Тя гледаше дланта му върху ръката си. Но повече от това изживяваше вътре в себе си хиляда миниатюрни експлозии, като завършека на празничните фойерверки на Четвърти юли. Той се засмя, а после и тя се засмя, без да знае защо.
– Искаш ли – не можеше да повярва, че щеше да каже това на великолепно момче от горните курсове с вид на супермодел от Калифорния – да седнеш?
– Да – каза той мигновено, после хвърли поглед нагоре към прозореца, където светеха лампите и се вихреше партито. – Да не би случайно да знаеш за някакво футболно парти, което се провежда някъде там вътре?
Лус посочи, леко унила:
– Точно бях там. Ей там, нагоре по стълбите.
– Не е забавно?
– Беше забавно – каза тя. – Аз просто...
– Реши да си поемеш дъх?
Тя кимна.
– Трябваше да се срещна с една приятелка. – Даниел сви рамене, поглеждайки нагоре към прозореца, където Нора флиртуваше с някого, когото не можеха да видят. – Но може би вече го направих.
Той примижа към нея и тя се запита, ужасена, дали беше говорила с него с нос, посипан с цветен прашец. Нямаше да е за първи път.
– Ще учиш ли клетъчна биология този семестър? – попита той.
– Абсурд. Едва се измъкнах жива оттам в гимназията. – Тя го гледаше, гледаше очите му, които съвсем определено имаха виолетов оттенък. Засияха, когато тя каза: – Защо питаш?