Защото какво знаеше един ангел за смъртта? Даниел я беше виждал как спохожда спокойно и мирно някои от новия простосмъртен вид, наречени „човеци“, но смъртта не засягаше ангелите.
Смъртта и юношеството: двете абсолютни величини в Проклятието на Луцифер. Никое от тях не означаваше нищо за Даниел. Всичко, което знаеше, беше, че да бъде разделен от Лусинда, беше наказание, което не би могъл да понесе. Трябваше да бъдат заедно.
– Лусинда! – извика той.
Душата му би трябвало да се стопли дори при самата мисъл за нея, но имаше само болезнено отсъствие, изобилие от липса.
Трябваше да може да долови присъствието на братята си наоколо – всички онези, които бяха направили погрешен или твърде късен избор; които не бяха направили никакъв избор и бяха отхвърлени заради нерешителността си. Знаеше, че не е наистина сам; толкова много от тях бяха паднали, когато облачната твърд под тях се беше разтворила в празнотата.
Но не можеше нито да види, нито да усети никой друг.
Преди този момент, никога не бе изпитвал самота. Сега се чувстваше като последния ангел във всички светове.
Не мисли така. Ще изгубиш себе си.
Опита се да задържи нишката на мисълта си... Лусинда, извикването на имената, Лусинда, изборът... но докато падаше, му ставаше по–трудно да си спомни. Какви например бяха последните думи, които беше чул някой да изрича край Трона...
Портите на Рая...
Портите на Рая са...
Не можеше да си спомни какво следваше, помнеше смътно само как ярката светлина беше потрепнала и най–суровият студ бе повял през Ливадата, а дърветата в Градината се бяха блъскани едно в друго, предизвиквайки мощни вълни на смут, които бяха почувствани из целия космос, цунами от облачна твърд, които бяха заслепили ангелите и бяха смазали блясъка им. Беше имало нещо друго, нещо точно преди заличаването на Ливадата, нещо като...
Раздвояване.
По време на извикването на имената един светъл ангел дръзко се бе издигнал нагоре – каза, че е Даниел, завърнал се от бъдещето. Имаше тъга в очите му, които изглеждаха толкова... стари. Дали този ангел – тази версия на душата на Даниел бе страдал дълбоко?
А Лусинда?
Огромен гняв се надигна в Даниел. Щеше да намери Луцифер, ангелът, който живееше в задънената улица на всички идеи. Даниел не се боеше от изменника, който някога бе Утринната Звезда. Където и когато да стигнеха до края на това забвение, Даниел щеше да си отмъсти. Но първо щеше да намери Лусинда, защото без нея нищо нямаше значение. Без нейната любов нищо не беше възможно.
Тяхната любов правеше немислим избора между Луцифер и Трона. Единствената страна, която някога би могъл да избере, беше нейната. Така че сега Даниел щеше да плати за този избор, но все още не разбираше формата, която щеше да приеме наказанието му. Разбираше единствено, че тя си беше отишла оттам, където й беше мястото: до него.
Болката от раздялата с неговата сродна душа премина през Даниел внезапно, остра и жестока. Изстена безмълвно, със замъглен ум, и внезапно, плашещо, не можа да си спомни защо.
Хвърли се нататък, надолу през по–гъста тъмнина.
Вече не можеше да вижда, да чувства или да си спомни как се беше озовал тук горе, в нищото, мятайки се през нищото – накъде? Откога?
Паметта му пресекваше и избледняваше. Беше все по–трудно и по–трудно да си спомни онези думи, изречени от ангела на бялата ливада, който бе приличал толкова много на...
На кого бе приличал ангелът? И какво беше казал, което бе толкова важно?
Даниел не знаеше, вече не знаеше нищо.
Единствено, че се премяташе през безкрайна пропаст... Беше изпълнен с настойчива нужда да намери нещо... някого.
Нужда да се почувства отново цял...
Но имаше само тъмнина в тъмнината...
Тишина, която удавяше мислите му...
Нищо, което бе всичко.
Даниел падна.
Книгата на Пазителите
– Добро утро.
Една топла ръка докосна леко лицето на Лус и пъхна един тънък кичур коса зад ухото й.
Претъркулвайки се на една страна, тя се прозя и отвори очи. Беше спала дълбоко, сънувайки Даниел.
– О – ахна тя, като опипа бузата си. Той беше там.
Даниел седеше до нея. Носеше черен пуловер и същия червен шал, който беше вързан на възел на врата му първия път, когато го видя в „Меч и Кръст“. Изглеждаше по–добре от всеки сън.
От тежестта му крайчецът на леглото увисна леко и Лус повдигна колене, за да се сгуши по–плътно до него.
– Не си сън – каза тя.
Очите на Даниел бяха леко замъглени, но въпреки това сияеха в най–яркия виолетов цвят, докато се взираха в лицето й, изучавайки чертите й, сякаш Даниел я виждаше в нова светлина. Той се наведе надолу и притисна устни към нейните.