Лус се сгуши в него, обвивайки ръце около тила му, щастлива да отвърне на целувката му. Не я беше грижа за немитите й зъби, за разчорлената й от съня коса. Не я интересуваше нищо друго, освен целувката му. Сега бяха заедно и никой от двамата не можеше да спре да се усмихва.
После всичко нахлу обратно в паметта й.
Остри като бръснач нокти и матово червени очи. Задушаваща воня на смърт и разложение. Тъмнина навсякъде, толкова пълна и злокобна, че караше светлината, любовта и всичко добро на света да изглежда уморено, съкрушено и мъртво.
Струваше й се невъзможно Луцифер някога да е бил за нея нещо друго – Бил, грубият каменен гаргойл, когото погрешно бе сметнала за приятел. Беше го допуснала твърде близо, а сега, понеже не бе сторила, каквото беше пожелал той – бе избрала да не убива душата си в древен Египет, – той бе решил да заличи света.
Да изкриви времето и да заличи всичко след Падението.
Всеки живот, всяка любов, всеки миг, който всяка смъртна и ангелска душа някога бе преживяла щеше да бъде смачкан и захвърлен по безразсъдна прищявка на Луцифер, сякаш Вселената беше игра на „Не се сърди човече“, а той беше хленчещо дете, което се предаваше, почнеше ли да губи. Лус обаче нямаше представа какво искаше да спечели той.
Почувства горещина по кожата си, спомняйки си яростта му. Той беше искал тя да види този гняв, да трепери в ръцете му, когато я върна във времето на Падението. Беше искал да й покаже, че за него това е личен въпрос.
После я беше зарязал, хвърляйки Вестител, подобно на мрежа, за да улови всички ангели, които бяха паднали от Рая.
Точно когато Даниел я улови в онова звездно небитие, Луцифер изчезна с едно мигване и предизвика Падението да започне отново. Сега бе там с падащите ангели, със собствения си предишен образ. Подобно на останалите от тях, Луцифер щеше да падне, изолиран и безсилен – с братята си, но в същото време разделен от тях, заедно с тях, но сам. Преди хилядолетия на ангелите им бяха трябвали девет дни по измеренията на простосмъртните, за да паднат от Рая до Земята. Тъй като второто Падение на Луцифер щеше да следва същата траектория, Лус, Даниел и останалите имаха само девет дни да го спрат.
Не го ли направеха, в мига, щом Луцифер и неговият Вестител, пълен с ангели, паднеха на земята, във времето щеше да се получи леко пресекване, което да отекне назад чак до първото Падение и всичко да започне наново. Сякаш седемте хиляди години между тогавашния момент и настоящето никога не се бяха случвали.
Сякаш Лус не беше започнала най–сетне да проумява проклятието, да разбира къде се вписва във всичко това, да научава коя е и каква можеше да бъде.
Историята и бъдещето на света бяха застрашени – освен ако Лус, седмина ангели и двама Нефилими не успееха да спрат Луцифер. Имаха девет дни и никаква представа откъде да започнат.
Лус беше толкова уморена предишната нощ, че не помнеше да е лягала на това легло, да е придърпвала това тънко синьо одеяло около раменете си. В гредите на малкото бунгало се заплитаха паяжини, а една сгъваема маса беше осеяна с недопити чаши горещ шоколад, който Габ беше приготвила предната вечер. Но на Лус всичко й се струваше като сън. Полетът й от Вестителя до миниатюрния остров отвъд Тиби, гази безопасна за ангелите зона, беше замъглен от заслепяващо изтощение.
Беше заспала, докато другите още разговаряха, оставяйки гласа на Даниел да я приспи. Сега в бунгалото беше тихо, а в прозореца зад силуета на Даниел небето имаше сивия цвят на наближаващ изгрев.
Вдигна ръка да го докосне по бузата. Той обърна глава и целуна вътрешната страна на дланта й. Лус затвори очи, за да не се разплаче. Защо след всичко, което бяха преживели, Лус и Даниел трябваше да победят дявола, преди да бъдат свободни да се обичат?
– Даниел. – От вратата на бунгалото се разнесе гласът на Роланд. Ръцете му бяха напъхани в джобовете на тесния му вълнен балтон, а сива вълнена скиорска шапка покриваше многобройните му плитчици. Той се усмихна уморено на Лус. – Време е.
– Време за какво? – Лус се подпря на лакти. – Тръгваме ли? Вече? Исках да се сбогувам с родителите си. Вероятно са в паника.
– Мислех да те заведа до къщата им сега – каза Даниел, – да се сбогуваш.
– Но как ще обясня това, че изчезнах след вечерята за Деня на благодарността?
Тя си спомни думите на Даниел от предишната нощ. Макар да й се струваше, че са били във Вестителите цяла вечност, в реално време бяха минали само няколко часа.