– А ти?
Той се обърна с лице към нея, като направи три малки крачки напред, така че телата им се докосваха, върховете на краката им се застъпваха.
– Точно – той я целуна – ето тук.
– Какво беше усещането?
Даниел извърна поглед:
– Това беше първото официално договаряне с човека. Преди това договарянията бяха само между Бог и ангелите. Някои от ангелите се почувстваха предадени, смятаха, че това разстройва естествения порядък на нещата. Други мислеха, че сами сме предизвикали това, че то е естествен напредък.
За миг виолетовият цвят в очите му припламна малко по–ярко.
– Другите сигурно са на път. – Той се обърна да застане с лице към Прокудениците, чиито тъмни силуети се очертаваха на фона на усилващата се светлина на изток. – Ще стоите ли на пост, докато пристигнат?
Фил се поклони. Останалите четирима Прокуденици застанаха зад него: опърпаните краища на изпоцапаните им криле се поклащаха леко на вятъра.
Даниел изтегли лявото си крило напряко върху себе си и, закривайки тялото си от поглед, посегна навътре с дясната си ръка, като фокусник, който пъха ръка в наметалото си.
– Даниел? – попита Лус, като пристъпи по–близо до него. Какво има?
Оголил зъби, Даниел поклати глава към нея. После трепна и извика от болка, която Лус не беше виждала никога преди. Тялото й се напрегна.
– Даниел?
Когато той се отпусна и отново изпъна крилото си, държеше в ръка нещо бяло и проблясващо.
– Трябваше да го направя по–рано – каза.
Нещото приличаше на ивица тъкан, гладко като коприна, но по–твърдо. Беше трийсетина сантиметра дълго и няколко инча широко и потрепваше на студения бриз. Лус се взря в него. Това, което Даниел бе откъснал от себе си, ивица от крило ли беше? Тя извика ужасено и посегна към него, без да мисли. Беше перо!
Да гледа крилете на Даниел, да бъде обгърната в тях, означаваше да забрави, че бяха образувани от отделни пера. Лус винаги беше приемала, че съставът им е загадъчен и неземен, сплав, от която са съставени Божиите мечти. Но пък това перо не приличаше на никое друго, което Лус бе виждала преди: широко, с плътно оперение, изпълнено със същата жива сила, която течеше из тялото на Даниел.
Между пръстите й, това беше най–мекото и въпреки това най–силното нещо, което Лус беше докосвала, и най–красивото – докато очите й литнаха към струята кръв, идваща от мястото, откъдето Даниел беше изскубнал перото.
– Защо го направи? – попита тя.
Даниел подаде перото на Фил, който го пъхна в ревера на тренчкота си, без да се колебае.
– Това е махово перо, което изпращам като знак – каза Даниел, като хвърли поглед към кървавата част от крилото си, без да се тревожи. – Ако останалите случайно пристигнат сами, ще знаят, че Прокудениците са наши приятели. – Очите му проследиха нейните, които бяха разширени от тревога, до окървавената част от крилото. – Не се тревожи за мен. Ще зарасне. Хайде...
– Къде отиваме? – попита Лус.
– Слънцето скоро ще изгрее – каза Даниел, като взе от Фил малка кожена чанта. – И предполагам, че умираш от глад.
Лус не го беше осъзнала, но наистина беше така.
– Помислих си, че можем да си откраднем един миг, преди да се появи някой друг.
От платото тръгваше отвесна, тясна пътека, която водеше до малка издатина надолу от мястото, където се бяха приземили. Започнаха да си проправят път надолу по назъбената планина, ръка за ръка, а когато ставаше твърде стръмно, за да вървят, Даниел спускаше, винаги летейки много близо до земята, с криле, прибрани близо до тялото.
– Не искам да тревожа туристите – обясни той. – На повечето места по Земята хората не са готови да си позволят да виждат чудеса и ангели. Ако ни зърнат да прелитаме, убеждават себе си, че очите им играят номера. Но на място като това...
– Хората могат да виждат чудеса – довърши Лус вместо него. – Искат го.
– Правилно. А виждането води до чудене.
– А чуденето води до...
– Неприятности. – Даниел се засмя леко.
Лус не се сдържа и се засмя, радвайки се, че поне за малко Даниел беше само нейното чудо.
Седнаха един до друг на малката равна ивица земя насред нищото, защитени от вятъра от гранитен блок и скрити от погледите на всички, освен една бледокафява яребица, която си проправяше път по покритите с лишеи скали. Когато Лус погледна покрай каменния блок, гледката я зашемети: обръч от планински върхове, един – обвит в сянка, друг – обгърнат от светлина, всичките – изсветляващи с всяка изминала секунда, докато слънцето се изкачваше над розовия хоризонт.