Четиримата Прокуденици пристъпиха напред, като сведоха глави пред Лус и Даниел, сякаш очакваха заповед.
– Ще летим по източния маршрут – инструктира ги Даниел. – На север над Черно море, после на запад, когато отминем Молдова. Там въздушното течение е по–спокойно.
– А Габ, Моли и Кам? – попита Лус.
Даниел погледна Фил, който вдигна поглед от спящия Прокуденик.
– Един от нас ще стои на пост тук. Ако вашите приятели пристигнат, Прокудениците ще пратят съобщение.
– Знакът във вас ли е? – попита Даниел.
Фил се завъртя, за да покаже пищното бяло перо, пъхнато в бутониерата на ревера му. То сияеше и пулсираше на вятъра, блясъкът му контрастираше рязко със смъртнобледата кожа на Прокуденика.
– Надявам се да имате повод да го използвате. – Думите на Даниел изплашиха Лус, защото означаваха, че според него ангелите в Авиньон са в също толкова голяма опасност, колкото и онези във Виена.
– Те имат нужда от нас, Даниел – каза тя. – Да вървим.
Даниел й отправи топъл, признателен поглед. После, без колебание, я грабна в обятията си. С ореола, пъхнат под преплетените им пръсти, Даниел сви колене и се изстреля като пружина в небето.
Намерен за недостоен
Във Виена ръмеше.
Завеси от мокра мъгла обвиваха града и това даде възможност на Даниел и Прокудениците да кацнат незабелязани върху стрехите на огромна сграда, преди нощта да е паднала напълно.
Лус видя първо великолепния меден купол, който сияеше в морскозелено на фона на мъглата. Даниел я остави пред него върху един скосен участък от медния покрив, покрит с локви дъждовна вода, ограден от ниска мраморна балюстрада.
– Къде сме? – попита тя, като оглеждаше купола, украсен със златисти, покрити с брокат ресни, с овални прозорци с гравирани по тях флорални мотиви, твърде високи, за да бъдат видени от очи на простосмъртен, освен ако този простосмъртен не е в обятията на ангел.
– Дворецът „Хофбург“. – Даниел прекрачи през една каменна канавка и застана на ръба на покрива. Крилете му леко докоснаха мраморния парапет, придавайки му мърляв вид. – Дом на виенските императори, после – на кралете, сега – на президентите.
– Тук ли са Ариана и останалите?
– Съмнявам се – каза Даниел. – Но е приятно място, на което да се ориентираме, преди да ги потърсим.
Подобна на лабиринт мрежа от пристройки се простираше отвъд купола и оформяше останалата част от двореца. Някои от тях бяха подредени в квадрат около сенчести вътрешни дворове десет етажа по–долу; други се простираха, издължени и стряскащо прави, толкова надалече, че мъглата не позволяваше на очите на Лус да ги видят. Различните участъци от медните покриви блестяха в различни оттенъци на зеленото – един – мръснозелен, друг – почти синьо–зелен, – сякаш отделни части от сградата бяха добавяни в течение на дълъг период от време, сякаш се бяха покривали с патина от дъжда на различни епохи.
Прокудениците се разгърнаха около купола, облягайки се на тумбестите, потъмнели от сажди комини, които пронизваха покрива на двореца, заставайки пред издигащия се от центъра му пилон с червено–бялото австрийско знаме. Лус застана до Даниел, озовавайки се между него и една мраморна статуя. Статуята изобразяваше воин, който носеше рицарски шлем и стискаше високо златно копие. Проследиха погледа на статуята към града. Навсякъде миришеше на дим от дърва и на дъжд.
Под ситния дъждец и мъглата Виена блестеше от милион примигващи коледни лампички. Гъмжеше от чуждестранни коли и бързо крачещи пешеходци, по–привикнали към живота на големия град, отколкото Лус. В далечината се издигаха планини, а Дунав обгръщаше със силната си ръка покрайнините на града. Взирайки се надолу е Даниел, Лус изпита чувството, че е била тук преди. Не можеше да е сигурна кога, но вече толкова честото чувството за дежа вю се надигна в нея.
Съсредоточи се върху слабия шум, който идваше от редица коледни сергии с навеси в кръга под двореца, върху начина, по който потрепваха свещите в стъклените си фенери с червени и зелени глобуси, начинът, по който децата се гонеха, теглейки дървени кученца на колела. Тогава се случи: Тя си спомни с вълна на задоволство, че веднъж Даниел й беше купил панделки за коса от алено кадифе точно там долу. Споменът беше прост, радостен и неин.
Луцифер не можеше да го получи. Не можеше да отнеме този – или който и да е друг спомен. Не и от Лус, не и от блестящия, изненадващ, несъвършен свят, който се простираше под нея.