Когато възхитителните криле на Ариана в преливащи се цветове бяха освободени, се надигна силен порив на вятъра, последван от по–лек бриз от крилете на Анабел – лъскави и сребристи. В стаята цареше почти безмълвна тишина в миговете, преди да паднат парчетата зебло от устата на двете момичета. Върху устата на Ариана имаше и парче изолирбанд – вероятно, преди всичко, точно заради нея бяха запушили устата на останалите. Даниел улови едно ъгълче от лепенката и я откъсна бързо със скърцащ звук.
– Бога ми! Хубаво е да бъдеш свободен! – извика Ариана, като опипваше с пръсти подутия червен квадрат кожа около устата си. – Три пъти „ура“ за майсторката на възлите Лусинда! – Гласът й си беше все така жив, но очите й бяха насълзени. Тя видя, че Лус е забелязала и бързо ги изтри.
Започна да крачи по покрития с криле под, като правеше различни подигравателни гримаси на всеки от припадналите Съдници, хвърляйки се към тях, сякаш се канеше да ги удари. Джинсовият й гащеризон беше почти разкъсан на парцали, косата й беше разчорлена и мазна, а на лявата й скула имаше синина с формата на Австралия. Долните краища на дъгоцветните й криле бяха огънати и се влачеха по осеяния с боклуци под.
– Ариана – прошепна Лус. – Ранена си.
– О, глупости, хлапе, не се тревожи за мен. – Ариана се усмихна криво. – Чувствам се достатъчно бодра и жизнена, за да наритам задника на някой жалък стар Съдник! – Тя се огледа из стаята. – Само дето Прокудениците май са ме изпреварили.
Анабел се съвзе по–бавно от Ариана, като разпери, а после сгъна мускулестите си сребристи криле, разтягайки дългите си крайници като балерина. Но когато вдигна поглед към Лус и Ариана, тя се усмихна и вдигна предизвикателно глава.
– Трябва да има нещо, което можем да направим, за да им се отплатим.
Крилете на Ариана изпърхаха и тя се издигна на няколко стъпки от земята, като летеше из музейното крило на големи кръгове, оглеждайки опустошението.
– Ще измисля нещо.
– Ариана – каза предупредително Роланд, като вдигна глава от разговора, който водеше шепнешком с Даниел.
– Какво? – нацупи се Ариана. – Вече изобщо не ми даваш да се забавлявам, Ро.
– Нямаме време за забавления – напомни й Даниел.
– Тези изкопаеми ни измъчваха с часове – провикна се Анабел от върха на лъвската глава. – Не е зле да им върнем услугата.
– Не – каза Роланд. – Нанесени бяха достатъчно безполезни вреди. Добре е да изразходваме енергията си за намирането на втората реликва.
– Нека поне се погрижим да си стоят на земята, докато се занимаваме с това – каза Анабел.
Роланд погледна Даниел, който кимна.
С усмивка, Анабел изпърха до една маса, опряна в задната стена на склада. Пусна един кран, като си тананикаше. Сипа в една кофа нещо, което на Лус й заприлича на гипс или друг материал за отливки, и започна да добавя вода.
– Ариана – каза тя наперено. – Помогни ми, ако обичаш.
– Да, мадам. – Ариана пое първата кофа от Анабел и прелетя до проснатите в полусъзнание Съдници, като се усмихваше сладко. Бавно започна да излива мокрия гипсов разтвор над главите им. Той се разплиска отстрани край тях и се събра в локва между телата им. Няколко от тях започнаха да се борят срещу сгъстяващата се смес, която се втвърдяваше бързо в подобие на изкуствени плаващи пясъци. Лус си даде сметка за гениалността на плана. След няколко мига, когато сместа изсъхнеше, те щяха да си останат проснати в твърдия като камък гипс.
– Това не е благоразумно! – изломоти един Съдник през мокрия гипс.
– Превръщаме ви в паметници на Справедливостта! – извика Анабел.
– Знаете ли, май предпочитам Съдниците, когато са гипсирани. – Ариана се засмя, и в гласа й имаше не само нотка на отмъстителна радост.
Момичетата продължиха да изливат, кофа след кофа, пълни кофи над главите на сипещите заплахи ангели, докато гласовете им престанаха да се чуват, докато вече не беше нужно Прокудениците да охраняват Съдниците със звездните си стрели.
Даниел и Роланд стояха отделно от групата, спорейки приглушено. Лус се загледа в пурпурната синина на Ариана, в кръвта по крилете на Роланд, в зейналата рана върху рамото на Анабел.
Тогава й хрумна една идея.
Бръкна в раницата и извади три малки бутилки диетична кола и няколко звездни стрели в сребрист колчан. Развъртя капачките на бутилките.
Бързо топна по една звездна стрела във всяка бутилка, като държеше бутилките, докато кипяха и вдигаха пара, оставяйки кафявата течност вътре да стане сребриста. Най–накрая се надигна от ъгъла, в който беше приклекнала, и бе доволна да намери поднос от китайски порцелан, който някак беше оцелял в битката.