– Във Виена сигурно има стотици библиотеки.
– И може би да се опитаме да не безчинстваме толкова в тях? – предположи Анабел, като наклони глава към Ариана. – И простосмъртните ги е грижа за миналото.
Да – помисли си Лус, – простосмъртните много ги беше грижа за миналото. Все по–често я навестяваха спомени от предишните й животи. Не можеше да ги спре или да ги забави. Докато ангелите подготвяха крилете си за полет, Лус стоеше неподвижна, омаломощена от най–силния проблеснал спомен.
Алени панделки за коса. Даниел и коледният пазар. Дъждовна буря с хлъзгави локви, а тя беше без палто. Последният път, когато беше във Виена... в тази история беше имало нещо повече... нещо друго... звънец на врата...
– Даниел? – Лус го стисна за рамото. – А библиотеката, в която ме заведе? Помниш ли? – Тя затвори очи. Не толкова мислеше, колкото си проправяше път с опипване през спомен, плитко заровен в ума й. – Дойдохме във Виена за уикенда... не си спомням кога, но отидохме да гледаме как Моцарт дирижира „Вълшебната флейта"... във Виенската филхармония? Ти искаше да се видиш с онзи твой приятел, който работеше в някаква стара библиотека, името му беше...
Тя млъкна внезапно, защото когато отвори очи, останалите се бяха втренчили слисано в нея. Никой, най–малко пък Лус, не беше очаквал именно тя да си спомни къде щяха да намерят предмета на желанието.
Даниел се опомни пръв. Хвърли й странна усмивка, за която Лус знаеше, че е изпълнена с гордост. Но Ариана, Роланд и Анабел продължаваха да я зяпат, сякаш внезапно бяха научили, че тя говори китайски. Което, като се замислеше сега, наистина беше така.
Ариана завъртя пръст в ухото си.
– Трябва ли да го давам по–леко с психеделичните опиати, или ЛП току–що си припомни без чуждо подсещане един от предишните си животи във възможно най–критичния момент?
– Ти си гений – каза Даниел, като се наведе напред и целуна пламенно Лус.
Лус се изчерви и се наведе към него, за да удължи още малко целувката, но тогава чу как някой се прокашля.
– Сериозно, вие двамата – каза Анабел. – Ще има достатъчно време да се натискате, ако се справим с това.
– Бих ви казала „вземете си стая“, но се страхувам, че няма да ви видим никога повече – добави Ариана, което накара всички да се разсмеят.
Когато Лус отвори очи, Даниел беше разперил широко криле. Връхчетата отблъснаха счупени парченца гипс и скриха Съдниците от погледа им. На рамото му беше преметната черната кожена торба с ореола.
Прокудениците прибраха разпръснатите звездни стрели обратно в сребърните колчани.
– Късмет и бързи криле, Даниел Григори.
– На вас също. – Даниел кимна на Фил. Завъртя Лус така че гърбът й бе притиснат към гърдите му, а ръцете му се наместваха удобно около кръста й. Сключиха ръце над сърцето й.
– Първата университетска библиотека във Виена – каза Даниел на останалите ангели. – Последвайте ме, знам точно къде се намира.
Предметът на желанията
Мъгла обгърна ангелите. Те литнаха обратно над реката: четири чифта криле, които издаваха мощно свистене при всеки замах. Придържаха се достатъчно ниско към земята, та приглушеното оранжево сияние на натриевите улични лампи да напомня за светлините по самолетна писта. Но този полет не се приземи.
Даниел беше напрегнат – Лус чувстваше как напрежението тече през цялото му тяло: в двете му ръце около талията й, в раменете му, на една линия с нейните, дори в начина, по който широките му криле удряха над тях. Знаеше как се чувства той: тя беше също толкова нетърпелива да стигнат до първата университетска библиотека, колкото намекваше и здравата хватка на Даниел.
Само няколко ориентира прорязваха мъглата. Виждаше се извисяващият се шпил на масивната готическа църква и затъмненото виенско колело, чиито празни червени кабинки се поклащаха в нощта. Виждаше се зеленият меден купол на двореца, където бяха кацнали, когато най–напред пристигнаха във Виена.
Но я чакай – вече бяха минали покрай двореца. Може би половин час преди това. Лус се бе опитала да потърси с поглед Олиана, която Съдникът беше повалил в безсъзнание. Тогава не я беше видяла на покрива, не я видя и сега.
Защо кръжаха? Загубили ли се бяха?
– Даниел?
Той не отговори.
В далечината отекна звън на черковни камбани. Звъняха за четвърти път, откакто Лус, Даниел и останалите бяха излетели през разбитата капандура на музея. Летяха от отдавна. Възможно ли беше наистина да е три сутринта?
– Къде е? – промърмори Даниел, като зави рязко наляво, следвайки извивката на реката, после се отдели от нея, за да проследи широк булевард със затъмнени универсални магазини от двете страни. Лус беше виждала вече и тази улица. Летяха в кръг.