– Мислех, че каза, че знаеш точно къде е! – Ариана се отклони от строя, в който летяха – Даниел и Лус отпред, с Роланд, Ариана и Анабел в стегнат триъгълник зад тях – и се спусна надолу на десетина стъпки под Даниел и Лус, достатъчно близо, за да говорят. Косата й беше разрошена и накъдрена, а крилете й с преливащи се цветове потрепваха и ту се скриваха в мъглата, ту се показваха.
– Наистина знам къде е – каза Даниел. – Поне мисля, че знам къде беше.
– Имаш объркано чувство за посока, Даниел.
– Ариана. – Роланд си послужи с предупредителния тон, който пазеше за онези прекалено чести случаи, когато Ариана стигаше твърде далече. – Остави го да се съсредоточи.
– Да, да, да. – Ариана забели очи. – По–добре да се връщаме в „строя“. – Ариана изпърха с криле така, както някои момичета пърхаха с клепки, направи набързо знака на мира с пръсти, и се дръпна назад.
– Добре, значи къде беше библиотеката? – попита Лус.
Даниел въздъхна, леко прибра криле и се спусна петдесет фута право надолу. Студен вятър повя силно и блъсна Лус в лицето. Стомахът й се изстреля нагоре, когато се устремиха надолу, после се успокои, когато Даниел спря рязко, сякаш беше кацнал върху невидимо изопнато цирково въже, над улица в жилищен квартал.
Улицата беше тиха, празна и тъмна, само две дълги редици от големи каменни къщи се простираха от двете страни. Капаците бяха спуснати за през нощта. Миниатюрни коли почиваха в тесни ъгли по улицата. Млади градски дъбове пронизваха калдъръмения паваж, който се простираше покрай малките добре поддържани предни дворове.
Останалите ангели кръжаха от двете страни на Даниел и Лус, на двайсетина стъпки над нивото на улицата.
– Ето къде беше – каза Даниел. – Беше тук. На шест пресечки от реката, точно на запад от Тюркеншанцпарк. Кълна се, че беше. Нищо от това – той махна с ръка към редицата неразличими една от друга каменни градски къщи отдолу – го нямаше.
Анабел се намръщи и притисна колене към гърдите си: сребристите й криле пърхаха леко, за да я държат във въздуха. Кръстосаните й глезени разкриваха наситено розови раирани къси чорапи, подаващи се изпод джинсите й.
– Мислиш ли, че е била унищожена?
– Ако е била – каза Даниел, – нямам представа как да я възстановя.
– Прецакани сме – каза Ариана, като ритна раздразнено един облак. Погледна гневно тъничките му пипала, които бавно се насочиха на изток, незасегнати. – Това никога не е толкова удовлетворяващо, колкото си мисля, че ще бъде.
– Може би да отидем в Авиньон – предложи Роланд. – Да видим дали групата на Кам е имала по–голям късмет.
– Трябват ни и трите реликви – каза Даниел.
Лус се извъртя леко в прегръдките на Даниел, за да застане с лице към него.
– Това е само временно препятствие. Спомни си през какво трябваше да преминем във Венеция. Но взехме ореола. Ще вземем и предмета на желанието. Единствено това има значение.
Кога за последен път някой от нас е бил в тази библиотека – преди двеста години? Естествено, че нещата ще се променят. Това не означава да се предадем. Просто ще трябва да... трябва да...
Всички я гледаха. Но Лус не знаеше какво да прави. Знаеше единствено, че не можеха да се предадат.
– Хлапето има право – каза Ариана. – Няма да се предаваме. Ще...
Ариана млъкна рязко, когато крилете й затракаха.
После Анабел изпищя. Тялото й се замята във въздуха, когато и нейните криле затрепериха. Ръцете на Даниел, опрени в тялото на Лус, потрепериха, когато цветът на мъгливото нощно небе се преобрази в онзи особен сив оттенък – цветът на задаваща се дъждовна буря на хоризонта – който Лус сега разпознаваше като цвета на времетръс.
Луцифер.
Почти можеше да чуе съскането на гласа му, да почувства как дъхът му докосва врата й.
Зъбите на Лус затракаха, но тя го почувства и по–дълбоко, в сърцевината на тялото си, неподправено и бурно, сякаш всичко в нея се навиваше като верига.
Сградите отдолу заблестяха. Уличните лампи се удвоиха. Самите атоми на въздуха сякаш се раздробиха. Лус се зачуди какво ли причиняваше времетръсът на хората от града отдолу, които спяха и сънуваха в леглата си. Дали можеха да почувстват това? Ако не, завиждаше им.
Опита се да повика Даниел по име, но звукът на гласа й беше изопачен, сякаш се намираше под вода. Затвори очи, но от това й се повдигна. Отвори ги и се опита да се съсредоточи върху солидните бели постройки, които трепереха в основите си, докато се превърнаха в неясни размазани бели петна.