Тогава Лус видя, че една постройка остана неподвижна, сякаш беше неуязвима за космическите колебания. Беше малка кафява постройка, къща, в центъра на тресящата се бяла улица.
Преди секунда не се бе намирала там. Изглеждаше така, сякаш я виждаха през водопад и бе видима само за миг, а после се раздвои, потрепна и изчезна обратно в обширната редица от модерни, едноцветни градски къщи.
Но за миг къщата се беше намирала там – едно неподвижно нещо във всеобщия хаос, едновременно отделна от виенската улица, и въпреки това – част от нея.
Времетръсът потръпна и спря, а светът около Лус и ангелите се укроти. Никога не цареше по–голяма тишина, отколкото в онези мигове точно след разтърсване във времето.
– Видяхте ли това? – извика весело Роланд.
Анабел изтръска криле, като приглади с пръсти връхчетата им.
– Още се съвземам от онази последна суматоха. Мразя тези неща.
– И аз. – Лус потръпна. – Видях нещо, Роланд. Кафява къща. Това ли беше? Първата университетска библиотека?
– Да. – Даниел литна в стегнат кръг около мястото, където Лус беше видяла къщата, и се насочи право към нея.
– Може би от тези трясъци, дето ни се разтреперват ботушите от тях, все пак има някаква полза – каза Ариана.
– Къде отиде къщата? – попита Лус.
– Още си е там. Просто не е тук – каза Даниел.
– Чувал съм легенди за тези неща. – Роланд прокара пръсти през гъстите си златисто–черни плитчици. – Но никога не съм смятал наистина, че са възможни.
– Какви неща? – Лус присви очи, за да се опита отново да види кафявата сграда. Но редицата от съвременни градски къщи не помръдваше. Единственото движение по улицата беше от голите клони на дърветата, които се навеждаха на вятъра.
– Нарича се „Патина“ – каза Даниел. – Това е начин да изкривиш реалността около единица от време и пространство...
– Това е пренареждане на реалността, за да скриеш нещо и да го запазиш в тайна – добави Роланд, като долетя до Даниел и надникна надолу, сякаш още можеше да види къщата.
– Следователно, макар тази улица да съществува в непрекъсната линия през една реалност – Анабел махна с ръка към градските къщи, – под нея се намира друга, независима сфера, където този път води до нашата Първа университетска библиотека във Виена.
– Патините са границата между реалностите – каза Ариана, пъхнала палци в тирантите на гащеризона си. – Специално лазерно светлинно шоу, което само специални хора могат да виждат.
– Изглежда, че знаете много за тези неща – каза Лус.
– Да – каза насмешливо Ариана с вид, сякаш й се щеше да изрита още някой облак. – С изключение на това, как да минем през тях.
Даниел кимна:
– Много малко реално съществуващи обекти са достатъчно мощни, за да създадат Патина, а тези, които могат, ги пазят строго. Библиотеката е тук. Но Ариана е права. Ще трябва да разгадаем как да влезем.
– Чувала съм, че ти трябва Вестител, за да минеш през някоя – каза Ариана.
– Космическа легенда. – Анабел поклати глава. – Всяка Патина е различна. Достъпът зависи изцяло от този, който я е създал. Той програмира кода.
– Веднъж чух Кам на едно парти да разказва как успял да влезе в една Патина – каза Роланд. – Или беше история за парти, което организирал в една Патина?
– Лус! – каза Даниел внезапно, при което всички се сепнаха във въздуха. – Ти си. Винаги си била ти.
Лус сви рамене:
– Винаги аз какво?
– Винаги ти си дърпала звънеца. Ти си тази, която имаше достъп до библиотеката. Просто трябва да позвъниш на звънеца.
Лус погледна пустата улица: мъглата придаваше на всичко около тях кафяв оттенък.
– За какво говориш? Какъв звънец?
– Затвори очи – каза Даниел. Спомни си го. Премини в миналото и намери шнура на звънеца...
Лус вече беше там, обратно в библиотеката, последния път, когато беше във Виена с Даниел. Краката й бяха здраво стъпили на земята. Валеше дъжд и косата й падаше в полегати кичури по цялото й лице. Алените й панделки бяха подгизнали, но не я беше грижа. Търсеше нещо. Във вътрешния двор имаше къса пътека, после – тъмен алков пред библиотеката. Навън беше студено, а вътре пламтеше огън. Там, в лъхащия на плесен ъгъл близо до вратата, имаше тъкана връв, с избродирани по нея бели божури, която висеше от истинска солидна сребърна камбанка.
Тя посегна във въздуха и дръпна.
Ангелите ахнаха. Лус отвори очи.
Там, в средата на северната страна на улицата, редицата съвременни градски къщи се прекъсваше по средата от една–единствена малка кафява къща. От комина й се издигаше къдрава струйка дим. Единствената светлина – ако не се брояха крилете на ангелите – беше мъждивото жълто сияние на една лампа върху перваза на предния прозорец на къщата.