Ангелите се приземиха меко на пустата улица и хватката на Даниел около Лус се разхлаби. Той целуна ръката й.
– Ти си спомни. Добра работа.
Кафявата къща беше само на един етаж, а градските къщи наоколо имаха по три нива, така че човек можеше да вижда зад къщата към успоредните улици, където имаше още модерни бели каменни градски къщи. Тази къща беше аномалия: Лус изучаваше сламения й покрив, портата с кулички в края на обрасла с бурени ливада, сводестата дървена асиметрична предна врата, които придаваха на къщата средновековен вид.
Лус направи една крачка към къщата и се озова на тротоар. Погледът й падна върху голяма бронзова плочка, притисната в стените от сбита глина. Беше историческа паметна плоча, на която с големи издълбани букви пишеше: „Първата университетска библиотека на Виена, прибл. 1233 г.“
Лус огледа иначе обикновената улица. Имаше контейнери за подлежащи на рециклиране отпадъци, пълни с пластмасови бутилки от вода, миниатюрни европейски коли, паркирани успоредно на толкова малко разстояние едни от други, че броните им се докосваха, плитки дупки в пътя.
– Значи се намираме на истинска улица във Виена...
– Точно – каза Даниел. – Ако беше ден, щеше да видиш съседите, но те нямаше да те видят.
– Патините нещо обичайно ли са? – попита Лус. – Имаше ли такава над бунгалото на острова в Джорджия, където спах?
– Нещо изключително необичайно са. Всъщност, скъпоценно. – Даниел поклати глава. – Онова бунгало беше просто най–уединеното безопасно убежище, което можехме да намерим за толкова малко време.
– Бедняшка Патина – каза Ариана.
– Тоест, лятната вила на господин Коул – каза Роланд. Господин Коул беше учител в „Меч и Кръст“. Беше простосмъртен, но бе приятел на ангелите, откакто бяха пристигнали в училището, и покриваше Лус сега, когато тя беше заминала. Именно благодарение на господин Коул родителите й не бяха по–разтревожени за нея от обичайното.
– Как се създават? – попита Лус.
Даниел поклати глава.
– Никой не знае това, освен майсторите в създаване на Патина. А има много малко такива. Помниш ли приятеля ми д–р Ото?
Тя кимна. Името на доктора беше на върха на езика й.
– Живял е тук няколкостотин години – а дори той не знаеше как се е озовала тук тази Патина. – Даниел изучаваше сградата. – Не знам кой е библиотекарят сега.
– Да вървим – каза Роланд. – Ако предметът на желанието е тук, трябва да го намерим и да се махаме от Виена, преди Съдниците да се прегрупират и да ни проследят и открият.
Той плъзна резето на портата, отвори и задържа портата настрани, за да минат останалите. Чакълената пътека, която водеше към кафявата къща, беше обрасла с буйни пурпурни фрезии и преплетени орхидеи, които изпълваха въздуха със сладкото си ухание.
Групата стигна до тежката дървена врата със сводест горен край и плоско желязно чукче, и Лус сграбчи ръката на Даниел. Анабел потропа на вратата с кокалчетата на пръстите си.
Никакъв отговор.
После Лус вдигна поглед и видя шнур за звънец, изтъкан със същите бодове като онзи, който беше дръпнала във въздуха. Хвърли поглед към Даниел. Той кимна.
Тя дръпна и вратата се отвори с бавно скърцане, сякаш самата къща ги беше очаквала. Надникнаха в осветен от свещи коридор, толкова дълъг, че Лус не виждаше края му. Вътре къщата беше далеч по–голяма, отколкото предполагаше външността й: таваните й бяха ниски и извити, като железопътен тунел, минаващ през планина. Всичко беше направено от тухли в прекрасен мек розов цвят.
Другите ангели чакаха да видят какво ще направят Даниел и Лус – единствените двама, които бяха идвали тук преди. Даниел прекоси прага и влезе в коридора пръв, като държеше Лус за ръката.
– Хей, има ли някой? – провикна се той.
Светлина от свещи потрепна по тухлите, когато другите ангели влязоха и Роланд затвори вратата зад тях. Докато вървяха, Лус си даде сметка колко тих беше коридорът, как отекваше глухият звук от обувките им по гладкия каменен под.
Тя спря при първата отворена врата от лявата страна на коридора, когато в ума й нахлу спомен.
– Насам – каза тя, като сочеше вътре в стаята. Беше тъмно, ако не се броеше жълтата светлинка на една лампа върху перваза на прозореца – същата светлина, която бяха видели, когато бяха отвън пред къщата. – Това не беше ли кабинетът на д–р Ото?
Беше твърде тъмно, за да вижда ясно, но Лус помнеше огън, пламтящ весело в огнище в далечния край на стаята. В спомена й, досами огнището имаше дузина лавици за книги, претъпкани с кожените гръбчета на томовете от библиотеката на д–р Ото. Нима миналото й превъплъщение не беше подпирало обутите си във вълнени чорапи крака на ниското столче близо до огъня, и не беше чело Книга Четвърта от „Пътешествията на Гъливер“? И нима щедро леещият се сайдер на доктора не беше изпълвал цялата стая с уханието на ябълки, карамфил и канела?