– Права си. – Даниел взе един запален свещник от тухлената му ниша в коридора и го внесе вътре, за да освети стаята. Но решетката над огнището беше затворена, както и старинното дървено писалище с капак в ъгъла, и дори на топлата светлина на свещите въздухът изглеждаше студен и застоял. Лавиците бяха провиснали и смазани от тежестта на книгите, които бяха покрити със слой прах. Тъмнозелените щори на прозореца, от който някога се беше откривала гледка към оживена улица в жилищен квартал, бяха спуснати, придавайки на стаята мрачно усещане за изоставеност.
– Нищо чудно, че докторът не отговори на нито едно от писмата ми – каза Даниел. – Изглежда, че се е преместил.
Лус се отправи към полиците за книги и прокара пръст по едно прашно гръбче.
– Мислиш ли, че някоя от тези книги може да съдържа желания предмет, който търсим? – попита тя, като издърпа от рафта една книга: “Песенник“ на Петрарка, набран с готически шрифт. – Сигурна съм, че д–р Ото не би имал нищо против да огледаме наоколо, ако това може да ни помогне да намерим предмета на желани...
Тя млъкна. Беше чула нещо – тихото тананикане на женски глас.
Ангелите се спогледаха, когато нов звук стигна до тях в тъмната библиотека. Сега, в добавка към натрапчивата песен, се чу и тропотът на обувки и дрънченето от бутане на количка.
Даниел се отправи към отворената врата и Лус го последва, като надникна предпазливо в коридора.
Тъмна сянка се протегна към тях. В розовите каменни ниши на извития, подобен на тунел коридор, потрепваха свещи, които разкривяваха сенките и правеха ръцете на силуета да изглеждат призрачни и невъзможно дълги.
Притежателката на сянката, слаба жена със сива тясна пола, жълто–кафява дълга плетена жилетка и черни обувки с много високи токчета, вървеше към тях, бутайки натруфен сребърен поднос за чай на колелца. Огнено червената й коса беше прибрана на кок. Елегантни златни обеци с форма на обръчи проблясваха в ушите й. Нещо в походката й, в осанката й, изглеждаше познато.
Както тананикаше мелодията си без думи, жената леко повдигна глава и профилът й се очерта и хвърли сянка на стената. Извивката на носа, вирнатата нагоре брадичка, ниската издатина на челото – всичко това създаде в Лус усещането за дежа вю. Затърси из миналото си други животи, в които да е познавала тази жена.
Внезапно кръвта се отдръпна от лицето на Лус. И цялата боя за коса на света не можеше да я заблуди.
Жената, която буташе количката за чай, беше мис София Блис.
Преди да го осъзнае, Лус беше обвила ръце около студен месингов ръжен, облегнат в една поставка до вратата на библиотеката. Вдигна го като оръжие, със стисната челюст и със сърце, блъскащо в гърдите й като чук, и се втурна в коридора.
– Лус! – обади се Даниел.
– Дий? – извика Ариана.
– Да, скъпа? – каза жената секунда преди да забележи, че Лус я напада. Скочи точно когато ръката на Даниел обгърна Лус, удържайки я да се хвърли.
– Какво правиш? – прошепна Даниел.
– Тя е... тя е... – Лус се бореше да се отскубне от Даниел, чувствайки как хватката му изгаря кръста й. Тази жена беше убила Пен. Беше се опитала да убие Лус. Защо никой друг не искаше да я убие?
Ариана и Анабел изтичаха до мис София и я сграбчиха в двойна прегръдка.
Лус примигна.
Анабел целуна бледите бузи на жената.
– Не съм те виждала от Селското въстание в Нотингам... кога беше това, през 80–те години на 14 век?
– Със сигурност не е било толкова отдавна – каза любезно жената: гласът й имаше същата напевна интонация на любезната библиотекарка, както по–рано в „Меч и Кръст“, когато подмами Лус да я хареса. – Прекрасно време.
– Аз също не съм ви виждала от известно време – каза Лус разгорещено. Дръпна се рязко от Даниел и отново вдигна ръжена: искаше й се да беше нещо по–смъртоносно. – Не и откакто убихте приятелката ми...
– О, боже. – Жената не трепна. Загледа как Лус се хвърля към нея и почука с тънкия си пръст по устните. – Сигурно има някакво объркване...
Роланд пристъпи напред, като раздели Лус от мис София.
– Просто приличате на някой друг. – Ръката му, спокойно отпусната на рамото й, възпря Лус.
– Какво искаш да кажеш? – попита жената.
– О, разбира се! – Даниел отправи към Лус тъжна усмивка. – Ти я помисли за... трябваше да ти кажем, че пътешествениците във вечността често си приличат.