– Искаш да кажеш, че тя не е мис София?
– София Блис? – Жената имаше вид, сякаш току–що беше захапала нещо кисело. – Тази кучка още ли е наоколо? Бях сигурна, че досега вече някой ще я е избавил от мъките й. – Тя сбърчи малкия си нос и присви рамене към Лус. – Тя ми е сестра, затова мога да демонстрирам само малък процент от гнева, който съм натрупала през годините към тази отвратителна стара торба кокали.
Лус се засмя нервно. Ръженът се изплъзна от ръката й и издрънча на пода. Тя изучаваше по–възрастната жена, намирайки прилики с мис София – лице, което изглеждаше едновременно старо и младо – и разлики. В сравнение с черните очи на София, малките очи на тази жена изглеждаха почти златни, подчертани от жълтия цвят на жилетката в тон с тях.
Сцената с ръжена беше смутила Лус. Тя се облегна назад на извитата тухлена стена и се отпусна на земята, чувствайки се празна, без да е сигурна дали изпитва облекчение, че не се налага отново да се изправи лице в лице с мис София.
– Съжалявам.
– Не се тревожи, скъпа – каза весело жената. – В деня, в който срещна София отново, ще грабна най–близкия тежък предмет и лично ще я цапардосам.
Ариана рязко протегна ръка да помогне на Лус да стане, като я дръпна толкова силно, че краката й се изстреляха от земята.
– Дий е стара приятелка. И първокласна купонджийка, ако ми позволите да добавя. Метаболизмът й е като на магаре. Едва не предизвика внезапното прекратяване на Кръстоносните походи в нощта, когато прелъсти Саладин.
– О, глупости! – каза Дий, като махна пренебрежително с ръка.
– Освен това е най–добрата разказвачка на истории – добави Анабел. – Или беше, преди да изчезне от лицето на земята. Къде потъна, приятелко?
Жената си пое дълбоко дъх и златистите й очи овлажняха.
– Всъщност се влюбих.
– О, Дий! – пропя Анабел, като стисна ръката й. – Колко прекрасно.
– Ото 3. Ото. – Жената подсмръкна. – Дано почива...
– Д–р Ото – каза Даниел, като излезе от входа. – Познавали сте д–р Ото?
– Безкрайно добре. – Тайнствената дама подсмръкна.
– О, къде са ми обноските! – възкликна Ариана. – Трябва да ви запозная. Даниел, Роланд, не мисля, че сте се запознавали официално с нашата приятелка Дий...
– Какво удоволствие. Аз съм Паулина Серенити4 Бисенджър. – Жената се усмихна, попи влажните си очи с дантелена кърпичка и протегна ръка към Даниел и Роланд.
– Мис Бисенджър – каза Роланд, – може ли да попитам защо момичетата ви наричат Дий?
– Просто стар прякор, скъпи – каза жената, отправяйки му загадъчната усмивка, която беше негов специалитет. Когато се обърна към Лус, златистите й очи светнаха.
– А, Лусинда. – Вместо да подаде ръка, Дий разтвори ръце за прегръдка, но на Лус й беше странно да я приеме. – Моля за извинение заради злощастната прилика, която така те изплаши. Трябва да кажа, че сестра ми прилича на мен, а не аз на нея. Но ти и аз сме се познавали така добре в течение на толкова много животи, толкова много години, та забравям, че ти може и да не помниш. Именно на мен поверяваше най–мрачните си тайни – любовта си към Даниел, страховете си за бъдещето, объркващите ти чувства спрямо Кам. – Лус пламна и поруменя, но жената не забеляза. – И именно на теб доверих самите причини за съществуването си, както и ключа към всичко, което търсиш. Ти беше единствената невинна душа, на която знаех, че винаги мога да разчитам да направи каквото трябва.
– Аз... съжалявам, че не помня – заекна Лус, и наистина съжаляваше. – Вие ангел ли сте?
– Бродница из ефира, скъпа.
– Технически погледнато, те са смъртни – обясни Даниел, – но могат да живеят стотици, дори хиляди години. Отдавна работят в близко сътрудничество с ангелите.
– Всичко започна с прадядо Метусалем – каза Дий гордо. – Той изобрети молитвата. Наистина!
– Как го направи? – попита Лус.
– Ами, в старите времена, когато простосмъртните искаха нещо, просто си го пожелаваха ей така, небрежно и разсеяно. Прадядо пръв се обърна направо към Бог и – ето това е гениалната част – помоли за послание, което потвърждава, че молитвата му е чута. В отговор Бог прати ангел и така се роди ангелът вестител. Мисля, че Габ беше тази, която издълба въздушното пространство между Небето и Земята, за да могат молитвите на простосмъртните да се носят във въздуха по–свободно. Прадядо обичаше Габ, обичаше ангелите и научи целия си род също да ги обича. О, но това беше преди много години.
– Защо бродниците из ефира живеят толкова дълго? – попита Лус.
– Защото сме просветени. Заради нашата фамилна история, свързана с ангелите–вестители, и факта, че сме способни да приемем блясъка на един ангел, без да бъдем поразени, както мнозина смъртни, ние сме възнаградени с по–продължителен живот. Ние служим за свръзка между ангелите и другите простосмъртни, така че светът винаги може да изпитва чувството, че има ангели пазители. Можем да бъдем убити във всеки момент, разбира се, но като изключим убийствата и странните злополуки, един бродник из ефира може да живее до края на света. Онези двайсет и четирима, които са останали от нас, са последните оцелели потомци на Метусалем. Някога бяхме хора за пример, но със срам ще кажа, че сме в упадък. Чувала ли си за Старейшините на Зесмелим?