– Истински късмет, че намерих това в дрешника ти. – Моли завъртя къса вълниста черна перука около единия си пръст. – Останки от Хелоуин?
– Жената Чудо. – Лус трепна, съжалявайки за карнавалния си костюм за Хелоуин от средното училище, и то не за пръв път.
– Е, свърши работа.
Беше странно да види Моли – която някога бе взела страната на Луцифер – да й помага. Но дори Моли, подобно на Кам и Роланд, не искаше да падне отново. Така че бяха тук, екип, странни другарки по легло.
– Покрила си ме? Не знам какво да кажа. Благодаря.
– Както и да е. – Моли рязко обърна глава към Кали: бе готова на всичко, само за да отклони признателността на Лус. – Всъщност тя беше умелата лъжкиня. Благодари на нея. – Тя провря единия си крак през отворения прозорец и се обърна, за да извика назад: – Мислите ли, че можете да се справите оттук нататък? Имам важна среща в едно заведение.
Лус окуражително вдигна палци към нея и се тръсна на леглото си.
– О, Лус – прошепна Кали. – Когато тръгна, целият ви заден двор беше покрит с този сив прах. А онова русо момиче, Габ, махна веднъж с ръка и накара прахта да изчезне. После казахме, че ти е лошо, че всички други са си отишли у дома, и просто започнахме да мием съдовете заедно с родителите ти. А аз отначало си помислих, че онова момиче Моли е малко ужасно, но тя всъщност е доста готина. – Очите й се присвиха. – Но къде все пак отиде ти? Какво стана с теб? Наистина ме уплаши, Лус.
– Дори не знам откъде да започна – каза Лус.
Чу се почукване, последвано от познатото скърцане, с което се отваряше вратата на спалнята й.
Майката на Лус стоеше на вратата, разчорлената й от съня коса бе укротена с жълта шнола с форма на банан, лицето й – гримирано и хубаво. Държеше ракитов поднос с две чаши портокалов сок, две чинии с препечени филийки с масло и кутия Алка Чел цер.
Някой май се чувства по–добре.
Лус изчака майка й да остави подноса на нощното шкафче; после обви ръце около кръста й и зарови лице в розовия й кариран халат. Сълзи пареха очите й. Тя подсмръкна.
– Моето малко момиченце – каза майка й, като опипа челото и бузите на Лус да провери дали има температура. Макар че от цяла вечност не беше се обръщала към нея с този мек глас, на Лус той й се стори толкова хубав.
– Обичам те, мамо.
– Не ми казвай, че е твърде болна за пазаруването в първия петък след Деня на благодарността. – Бащата на Лус се появи на вратата, като държеше зелена пластмасова лейка. Господин Прайс се усмихваше, но зад очилата без рамки очите му изглеждаха загрижени.
– Чувствам се по–добре – отвърна Лус. – Но...
– О, Хари – каза майката на Лус. – Знаеш, че ни позволиха да я вземем само за един ден. Трябва да се връща в училище. – Тя се обърна към Лус. – Даниел се обади преди малко, миличка. Каза, че може да те вземе и да те върне в „Меч и Кръст“. Казах, че, разбира се, с баща ти ще се радваме, но...
– Не – каза Лус бързо, спомняйки си плана, който Даниел бе изложил подробно в колата. – Дори и аз да не мога да отида, вие пак трябва да отидете на петъчното пазаруване. Това е семейна традиция на Прайс.
Разбраха се Лус да пътува с Даниел, а родителите й да закарат Кали до летището. Докато момичетата се хранеха, родителите на Лус седяха на крайчеца на леглото и говореха за Деня на благодарността. („Габ лъсна целия порцелан – какъв ангел“.) Докато минаха на темата за изгодното пазаруване в петъка след Деня на благодарността, което се надяваха да направят („Баща ги вечно иска само инструменти“), Лус осъзна, че не беше казала нищо, освен типични, лишени от съдържание реплики за запълване на разговора от рода на: „Ъ–хъ“ и „О, наистина ли?“.
Когато родителите й най–накрая се изправиха, за да занесат чиниите им в кухнята, а Кали започна да си опакова багажа, Лус влезе в банята и затвори вратата.
Беше сама за пръв път сякаш от милион векове. Седна на столчето пред тоалетката и погледна в огледалото.
Беше си тя, но различна. Със сигурност на погледа й отвърна Лусинда Прайс. Но също...
Пълните й устни бяха тези на Лейла, Лулу бе в гъстите вълни на косата й, Лу Син – в напрегнатото изражение на лешниковите й очи, Лучия – в пламъчето в очите й. Не беше сама. Може би никога нямаше да бъде отново сама. Там, в огледалото, всяко превъплъщение на Лусинда отвръщаше на погледа й и се питаше: Какво ще стане с нас? Какво ще стане с нашето минало и нашата любов?
Взе си душ и си сложи чисти джинси, черните каубойски ботуши и дълъг бял пуловер. Седна върху куфара на Кали, докато приятелката й се мъчеше да закопчае ципа. Мълчанието между тях беше жестоко и потискащо.