Роланд издърпа за Дий стола начело на масата и седна на мястото от лявата й страна.
– Може би можете да ни помогнете. – Той направи знак на останалите да се присъединят към него. Анабел и Ариана седнаха до него, а Лус и Даниел седнаха от другата страна на масата. Лус плъзна ръка върху тази на Даниел, преплитайки пръсти около неговите.
Дий раздаде последните чаши чай около масата. След подрънкването на порцелан и лъжички, които разбъркваха захар в чая, Лус прочисти гърло:
– Ние ще спрем Луцифер, Дий.
– Иска ми се да се надявам на това.
Даниел стисна пръстите на Лус:
– Точно сега търсим три предмета, които разказват ранната история на падналите. Събрани заедно, те би трябвало да разкрият първоначалното местонахождение на Падението.
Дий отпи от чая си.
– Умно момче. Имахте ли някакъв късмет?
Даниел извади кожената раница, отвори ципа и показа ореола от злато и стъкло. Беше минала цяла вечност, откакто Лус се гмурна в потъналата църква, за да го изтръгне от главата на статуята.
Челото на Дий се сбърчи:
– Да, помня това. Създал го е ангелът Семиаза, нали? Дори в праисторически времена имаше остро чувство за естетика. Нямаше писани текстове, към които да насочи сатиричния си език, така че създаде това като един вид коментар върху глупавите начини, по които простосмъртните творци се опитват да уловят ангелския блясък. Забавно, нали? Представете си да носиш на главата си отвратителен... баскетболен обръч. С два върха, и така нататък.
– Дий. – Ариана бръкна в раницата и извади книгата на Даниел, после я прелисти, докато откри бележката за предмета на желанията в полето на страницата. – Дойдохме във Виена да намерим това – посочи тя – предмета на желанието. Но времето ни изтича, а не знаем какъв е той или къде да го намерим.
– Колко великолепно! Дошли сте на правилното място.
– Знаех си! – извика ликуващо Ариана. Облегна се назад в стола си и плесна по гърба Анабел, която вежливо гризеше една кифличка. – Още щом те видях, знаех, че ще се справим. Предметът на желанието, „дезидератумът“, е у теб, нали?
– Не, скъпа – поклати глава Дий.
– Тогава... какво? – попита Даниел.
– Аз съм дезидератумът, желаният предмет. – Тя засия. – От толкова отдавна чакам да бъда призована на служба.
Звездна стрела в прахта
– Вие сте дезидератумът, предметът на желанията? – Сандвичът с краставица падна от пръстите на Лус и отскочи от чашата й с чай, оставяйки голямо парче майонеза върху дантелената покривка.
Дий им се усмихна лъчезарно. В златистите й очи имаше почти дяволит блясък, който й придаваше вид повече на тийнейджърка, отколкото на жена на много стотици години. Докато закрепваше лъскав кичур червена коса обратно в кока си и наливаше на всички още чай, беше трудно да се възприеме фактът, че това елегантно, вибриращо от енергия създание в действителност е и артефакт.
– Така сте получила прякора „Дий“, нали? – попита Лус.
– Да. – Дий изглеждаше доволна. Намигна на Роланд.
– Тогава знаете къде е мястото на Падението?
Въпросът прикова вниманието на всички. Анабел седна поизправена, изпружвайки дългия си врат. Ариана направи обратното, смъквайки се по–ниско в стола си, с лакти, опрени на масата, с брадичка, подпряна върху сключените й ръце. Роланд се надвеси напред, като прибра плитчиците си зад едното рамо. Даниел стисна ръката на Лус. Дали Дий беше отговорът на всичките им въпроси?
Тя поклати глава.
– Мога да ви помогна да откриете къде се е състояло Падението. – Дий остави чаената си чаша в чинийката. – Отговорът е в мен, но не съм в състояние да го изразя по никакъв начин, който аз или вие можем да разберем. Не и докато всички фигури не си дойдат на мястото.
– Какво имате предвид „на място“? – попита Лус. – Как ще разберем, когато това се случи?
Дий отиде до огнището и с помощта на един ръжен върна падналия пън на мястото му вътре.
– Ще разберете. Всички ще разберем.
– Но поне знаете къде е третият артефакт? – Роланд предаде нататък една чиния с резени лимон, след като пусна един в чая си.
– Наистина знам.
– Нашите приятели – каза Роланд – Кам, Габ и Моли, заминаха за Авиньон да го търсят. Ако можете да им помогнете да установят...
– Знаете така добре, както и аз, че ангелите трябва сами да открият всеки артефакт, сър Спаркс.
– Помислих си, че ще кажете това. – Той се облегна назад в стола си, като измери с поглед Дий. – Моля ви, наричайте ме Роланд.
– А аз пък си помислих, че ще попиташ, Роланд. – Тя се усмихна. – Радвам се, че го направи. Това ме кара да се чувствам, сякаш ми се доверявате да ви помогна, за да победите Луцифер. – Тя наклони глава към Лус. – Доверието е важно, не мислиш ли, Лусинда?