Лус се огледа, погледна към падналите ангели, които беше срещнала за първи път в „Меч и Кръст“, преди цели ери.
– Да.
Веднъж бе водила съвсем различен вид разговор с мис София, която бе описала доверието като лекомислен стремеж, добър начин да намериш смъртта си. Беше зловещо колко много си приличаха двете телом, докато думите, изричани от не–сходните им души, се различаваха така напълно.
Дий посегна към ореола в центъра на масата:
– Може ли?
Даниел й подаде предмета, за който Лус знаеше от личен опит, че е много тежък. В ръцете на Дий той сякаш беше безтегловен.
Слабите й ръце едва се оказаха достатъчно дълги, за да се обвият около златната му обиколка, но Дий прегърна ореола като дете. Замъгленото й отражение надникна в стъклото.
– Още едно повторно обединение – каза тя меко, на себе си. Когато Дий вдигна поглед, Лус не можеше да определи дали изглежда доволна, или тъжна. – Ще бъде прекрасно, когато се сдобиете с третия артефакт.
– От твоята уста в Божиите уши – каза Ариана, като наливаше в чая си нещо от плоско сребристо шишенце.
– И прадядо казваше така! – възкликна Дий с усмивка.
Всички се засмяха малко нервно.
– Като говорим за третия артефакт – Дий погледна надолу към финия златен часовник, заровен сред преплетените й перлени гривни, – спомена ли някой, че доста бързате да продължите?
Разнесе се шум от чаени чаши, върнати рязко върху чинийките, избутани назад столове и от крила, които се разперваха със свистене около масата. Внезапно масивната трапезария й се стори по–малка и по–светла, и Лус почувства как по тялото й преминава познатата тръпка, когато видя разперени широките криле на Даниел.
Дий улови погледа й.
– Прекрасно, нали?
Вместо да се изчерви, че са я хванали да зяпа Даниел, Лус просто се усмихна, защото Дий беше на тяхна страна.
– Всеки път.
– Накъде, капитане? – обърна се Ариана към Даниел, като пъхаше кифлички в джобовете на гащеризона си.
– Обратно към планината Синай, нали? – каза Лус. – Не се ли разбрахме с Кам и останалите да се срещнем там?
Даниел хвърли поглед към вратата. Челото му се сбърчи тревожно.
– Всъщност, не исках да споменавам това, докато не намерим втория артефакт, но...
– Хайде, Григори – каза Роланд. – Да чуем.
– Преди да тръгнем от склада – каза Даниел, – Фил ми каза, че получил съобщение от един от Прокудениците, които изпратил в Авиньон. Групата на Кам била пресрещната...
– Съдниците? – попита Дий. – Все още ли хранят блянове за важността си в космическия баланс?
– Не можем да сме сигурни – каза Даниел, – макар че наистина изглежда вероятно. Ще се насочим към моста „Сен Бенезет“ в Авиньон. – Той хвърли поглед към Анабел, чието лице придоби ален оттенък.
– Какво? – извика тя. – Защо там?
– Бележките ми в полетата на „Книгата на Пазителите“ предполагат, че това е приблизителното местонахождение на третия артефакт. Трябваше да е първата спирка на Кам, Габ и Моли.
Анабел извърна поглед и не каза нищо друго. Настроението стана сериозно, докато групата се изнизваше от трапезарията. Лус се чувстваше напрегната от тревога за Кам и Моли, представяйки си ги овързани в черните наметала на Съдниците, както Ариана и Анабел.
Крилете на ангелите шумоляха покрай тесните тухлени стени, докато вървяха обратно надолу по безкрайния коридор. Когато стигнаха до извитата дървена врата, която извеждаше обратно навън, Дий отвори със замах един железен кръг, който покриваше шпионката на вратата, и надникна навън.
– Хммм. – Тя остави капачето на шпионката да се затвори рязко.
– Какво има? – попита Лус, но дотогава Дий вече беше отворила вратата и правеше знак на всички да излязат от чудатата кафява къща, чиято душа беше много по–богата, отколкото предполагаше външността й.
Лус излезе първа и застана на входа – който всъщност беше само купчина заскрежена слама – да изчака останалите. Ангелите се изсипаха от входа един по един – Даниел, извиващ белите си криле в дъга назад, докато излизаше с гърдите напред, Анабел – здраво притиснала плътните си сребристи криле от двете страни на тялото, Роланд – обвил нашарените си със златисти жилки криле около предната част на тялото като непробиваем щит, и Ариана, втурнала се безразсъдно, изругавайки една незабелязана свещ край вратата, която опърли връхчето на едното й крило.
След това всички ангели застанаха заедно на моравата и разкършиха криле, радостни, че са отново навън на свеж въздух.
Лус забеляза тъмнината. Беше сигурна, че когато влязоха в Първата университетска библиотека, наближаваше изгрев–слънце. Черковните камбани бяха ударили още веднъж, оповестявайки четири часа, а небето беше на път да се обагри в прекрасния златист цвят на зората.