Наистина ли бяха останали вътре с Дий само час? Защо сега небето беше тъмносиньо, сякаш беше среднощ?
В белите каменни градски къщи светеха лампи. Хора минаваха зад прозорците, пържеха яйца, наливаха чаши с кафе. Мъже с дипломатически куфарчета и жени в официални костюми излизаха от входните си врати и, без нито веднъж да погледнат към ангелите, събрали се насред улицата, се качваха в колите си и потегляха – на работа, предположи Лус.
Тя си спомни как Даниел бе обяснил, че виенчаните не могат да ги видят, когато са вътре в Патината. Те изобщо не виждаха кафявата къща. Лус гледаше как една жена с черен кариран халат за баня и найлонова шапка върви замаяно към тях с малкото си космато куче. Къщата й граничеше с обраслата с бурени чакълена пътека, която водеше до предната врата на Първата университетска библиотека. Жената и нейното куче стъпиха на пътеката.
И изчезнаха.
Лус ахна, но после Даниел посочи зад нея, към другата страна на моравата пред Първата университетска библиотека. Тя се завъртя рязко. На четирийсет стъпки разстояние, където свършваше чакълената пътека и отново започваше модерният тротоар, жената и кучето й се появиха отново. Кучето джафкаше истерично, но жената продължи да върви, сякаш нищо не беше смутило сутрешното й ежедневие.
Беше странно – осъзна Лус, – че цялата мисия на ангелите беше да поддържат живота й по този начин. Така че да не се случи нищо, което да заличи света на тази жена, така че тя дори не забеляза в колко голяма опасност се беше намирала.
Но макар че хората на улицата може и да не бяха забелязали Лус или ангелите, със сигурност бяха забелязали небето. Жената с кучето непрекъснато хвърляше разтревожени погледи нагоре към него, а повечето хора, излизащи от къщите си, бяха облечени в дъждобрани и носеха чадъри.
– Ще вали ли? – Лус беше летяла през дъждовни зони с Даниел: топли дъждове, които ги оставяха освежени и развеселени... но това небе беше зловещо, почти черно.
– Не – каза Дий. – Няма да вали. Това са Съдниците.
– Какво? – Лус рязко вдигна глава. Присви очи към небето, ужасена, когато то се раздвижи и се присви. Буреносните облаци не се движеха така.
– Небето е притъмняло от крилете им. – Ариана потръпна. – И от наметалата им.
Не.
Лус продължи да се взира в небето, докато започна да разбира. С чувство, подобно на световъртеж, тя различи вълнисто множество от сиво–сини криле. Бяха размазани по небето, плътни като пласт боя, препречвайки изгряващото слънце. Ударите на късите жестоки криле издаваха жужене като от рояк стършели. Сърцето й се сви, когато се опита да ги преброи. Беше невъзможно. Колко стотици кръжаха в множеството отгоре?
– Под обсада сме – каза Даниел.
– Толкова са близо – каза Лус, трепвайки, докато небето бушуваше. – Могат ли да ни видят?
– Не точно, но знаят, че сме тук – каза Дий равнодушни, когато малка група Съдници се спусна по–ниско, достатъчни ниско, за да видят съсухрените им, кръвожадни лица. Студени очи обхождаха пространството, където се събираха Лус и останалите, но когато ставаше дума за Патината, Съдниците, изглежда, бяха толкова слепи, колкото и Прокудениците.
– Моята Патина ни обкръжава така, както калъфчето обкръжава чайника, оформяйки защитна бариера. Съдниците не могат да я виждат или да пътуват през нея. – Тя успя да се усмихне на Лус. – Тя отговаря само на звънтенето на определен вид душа – такава, която не осъзнава собствения си потенциал.
Крилете на Даниел пулсираха до нея.
– Непрекъснато събират още братя. Трябва ни някакъв път за измъкване оттук, и е добре да побързаме.
– Не възнамерявам да се окажа овързана в някоя от техните смазващи бурки – каза Дий. – Никой няма да ме плени в собствената ми къща!
– Харесва ми как говори – подметна Анабел на Лус.
– Последвайте ме! – извика Дий, като хукна по отделена с порта алея. Те започнаха да подтичват зад нея през ненадейно появила се леха с тикви, заобиколиха натруфен и порутен остъклен балкон и излязоха в просторен и тучно зелен заден двор.
Роланд повдигна брадичка към небето. Сега то беше по–тъмно, по–претъпкано с криле.
– Какъв е планът?
– Ами, за начало... – Дий бавно се приближи и застана под изпъстрен с петна дъб в средата на градината, – библиотеката трябва да бъде разрушена.
Лус ахна:
– Защо?
– Проста механика. Тази Патина винаги е обкръжавала библиотеката, така че трябва да си остане с нея. За да се измъкнем от Съдниците, ще трябва да отворим Патината, като по този начин направим Първата университетска библиотека уязвима, а аз нямам намерение да им я оставям, за да тършуват из нея с безскрупулните си криле. – Ръката й потупа лицето на съкрушената Лус. – Не се тревожи, скъпа, вече дарих ценните томове от колекцията – главно на Ватикана, макар че някои отидоха в „Хънтингтън“, и в едно нищо неподозиращо градче в Арканзас. Това място няма да липсва на никого. Аз съм последният библиотекар тук и, откровено казано, не планирам да се връщам след тази мисия.