– Все още не разбирам как им се измъкнахме. – Погледът на Даниел беше все така прикован върху бурното синьо–черно небе.
– Ще трябва да създам втора Патина, обкръжаваща само телата ни, която да ни гарантира благополучно преминаване. После ще отворя тази и ще оставя Съдниците да нахлуят.
– Мисля, че надушвам какво готвиш – каза Ариана, покатервайки се като маймуна по един клон, за да се настани в короната на дъба.
– Първата университетска библиотека ще бъде пожертвана – Дий се намръщи, – но поне от Съдниците ще станат хубави подпалки.
– Чакай малко, как ще бъде пожертвана библиотеката? – Роланд скръсти ръце на гърдите си и погледна надолу към Дий. – Надявах се, че ти можеш да помогнеш с това, Роланд – каза Дий, очите й блестяха. – Доста те бива в паленето на огньове, нали?
Роланд повдигна вежди, но Дий вече се беше обърнала. С лице към ствола на дървото, тя посегна към един чвор в кората му, дръпна го като скрита дръжка на врата и отвори ствола, разкривайки цяла стая в хралупата. Вътре дървото беше излъскано, стаята беше с големината приблизително на малко шкафче. Ръката на Дий се пъхна вътре и измъкна дълъг златен ключ.
– Така ли се отваря Патината? – попита Лус, изненадана, че за това е нужен такъв истински и осезаем ключ.
– Е, така я отключвам, за да може да служи на нуждите ни.
– Когато я отвориш, ако има пожар – каза Лус, спомняйки си как жената, която разхождаше кучето си, беше изчезнала за миг, докато прекосяваше предната морава на библиотеката, – какво ще стане с къщите, с хората на улицата?
– Едно странно нещо по отношение на Патината – каза Дий, като коленичи и затършува за нещо из градината. – Така, както се намира на границата между миналите и настоящите реалности, ние можем да бъдем тук и в същото време не тук, в настоящето, а също и другаде. Това е място, на което всичко, което си представяме за времето и пространството, се съединява материално. – Тя повдигна листата на огромна папрат, после започна да копае пръстта с ръце. – Никой смъртен отвън няма да пострада, но ако Съдниците са толкова озверели, колкото всички знаем, че са, в мига щом отворя тази Патина, ще се спуснат право към нас. За един напрегнат миг ще се присъединят към нас в другата реалност, където Първата университетска библиотека се издигаше на тази улица.
– А ние ще излетим навън, обгърнати във втората Патина – предположи Даниел.
– Именно – каза Дий. – Тогава трябва само да затворим нея около тях. Точно както не могат да влязат сега, тогава пък няма да могат да излязат. И докато ние се издигаме благополучно към прекрасния, древен Авиньон, библиотеката ще се изпари, със Съдниците, хванати вътре като в капан.
– Гениално е – каза Даниел. – Технически, Съдниците все още ще са живи, така че нашите действия няма да наклонят Небесния баланс, но ще бъдат...
– Изгорени следи от миналото, запечатани, отпратени. Пра–вилно. Всички ли се включват? – Лицето на Дий светна. – А, ето го!
Докато Лус и ангелите стояха над нея, Дий изтупа пръстта от тясна дупка, изкопана в градината. Тя затвори очи, притисна ключа до сърцето си и прошепна благословия:
– Светлина, обкръжи ни, любов, обгърни ни, Патина, подслони ни от злото, което неизменно ще дойде.
Тя внимателно намести ключа в ключалката. Китката й потрепери от силата, нужна за завъртането на ключа, но накрая ключът изскърца и се превъртя една четвърт надясно. Дий издиша тежко и се изправи, като бършеше ръце в полата си.
– Готово.
Тя вдигна ръце над главата си, а после, много бавно, много решително, ги сведе към сърцето си. Лус зачака земята да се раздвижи, нещо да се случи, но за миг сякаш нищо не се беше променило.
После, когато пространството около тях притихна така че и карфица да паднеше, щеше да се чуе, Лус чу почти недоловим свистящ звук, като от голи длани, потриващи се една в друга. Въздухът сякаш леко се изкриви, карайки всичко – кафявата къща, редицата виенски градски къщи около нея, дори сините криле на Съдниците отгоре – да потрепне. Цветовете се изкривиха и се разтопиха. Беше като да стоят в мъгливата мараня над леещ се бензин.