Но Патината все още беше отворена. Съдниците, които още можеха да летят, усещаха, че са били измамени, вкарани в капан. Опитаха се да се издигнат и да излязат от пожара, но Роланд изпрати нова вълна от пламък, която ги заля, запращайки ги обратно в горящата земя, опърляйки и свличайки набръчканата им кожа, докато се превърнаха в скелети с криле.
– Само още един миг... – Върховете на пръстите и овладяният поглед на Дий оформяха границите на Патината. Лус огледа изучаващо Дий, после – бъркотията от горящи Съдници. Представи си как Патината се затяга отгоре като наметало около нечия шия, запечатвайки Съдниците вътре, задушавайки ги.
– Готово – извика Дий, докато Роланд я издигаше по–високо във въздуха.
Лус погледна надолу, под краката си и под тези на Даниел, докато земята се отдалечаваше с бясна скорост от тях. Видя как ужасният огън примигва, после потрепва, а сетне изчезва, погълнат от някаква димяща скрита друга реалност. Улицата, която оставиха под себе си, беше бяла, съвременна и пълна с хора, които дори за миг не бяха усетили нищо.
* * *
Земята беше на километри под тях, когато Лус спря да си представя криле на Съдници, изгарящи в червени пламъци. Нямаше полза да гледа назад. Можеше да гледа само напред към следващата реликва, към Кам, Габ и Моли, към Авиньон.
През пролуките в тънките облачни пелени теренът стана каменист, тъмносив и планински. Зимният въздух стана по–студен, по–остър, а неспирното размахване на ангелски криле разтърсваше тишината в краищата на атмосферата.
След като бяха летели около час, нашарените с мраморни жилки криле на Роланд се показаха на няколко фута под Лус и Даниел. Той носеше Дий по същия начин, както Даниел носеше Лус: с рамене, изравнени с нейните, с една ръка, обвита около гърдите й, а другата – около кръста й. Подобно на Лус, Дий беше кръстосала краката си в глезените, а тънките й остри токчета се поклащаха опасно високо над земята. Тъмните мускули на Роланд, обгърнали крехкото, възрастно тяло на Дий, придаваха на двойката почти комичен вид, докато двамата ту се показваха на фокус, ту изчезваха пак, полюшвайки се през облаците. Но искрицата на възбуда в очите на Дий я правеше да изглежда много по–млада, отколкото беше. Тънки кичури от червената й коса плющяха по бузата й, а уханието й – на студена сметана и рози – се просмукваше във въздуха, през който летяха.
– Е, мисля, че хоризонтът е чист – каза Дий.
Лус почувства как въздухът около нея започна да трепти. Тялото й се напрегна, готвейки се за нов времетръс. Този път обаче вълнението не бе породено от наближаващото Падение на Луцифер. Беше Дий, която отстраняваше втората Патина. Мъглива граница се доближи до кожата на Лус, после мина през нея, карайки я да потръпне от наслада, чийто източник не можеше да проследи. После се дръпна назад, докато се превърна в миниатюрно кълбо от светлина около Дий. Тя затвори очи и миг по–късно пое Патината с кожата си. Беше почти невидимо – и беше едно от най–красивите неща, които Лус беше виждала.
Дий се усмихна и махна леко на Лус, правейки й знак да се приближи. Двамата ангели, които ги носеха, наклониха криле нагоре, за да могат жените да разговарят.
Дий сви длан над устата си и се провикна към Лус, надвиквайки вятъра:
– Е, кажи ми, скъпа, как се срещнахте вие двамата?
Лус почувства как рамото на Даниел зад нея се разтърсва от кикот. Беше нормално да зададеш подобен въпрос на двама души, които имаха щастлива връзка: защо караше Лус да се чувства нещастна?
Защото отговорът бе ненужно усложнен.
Защото тя дори не знаеше отговора.
Притисна ръка към медальона на шията си. Той се разлюля и се удари леко в кожата й, когато крилете на Даниел отново се размахаха силно.
– Ами, ходехме в едно и също училище, и аз...
– О, Лусинда! – Дий се смееше. – Само те дразнех. Просто се питах дали си открила историята отвъд първоначалната ви среща.
– Не, Дий – каза Даниел твърдо. – Още не е научила това...
– Питала съм, но той не желае да ми каже. – Лус измери с поглед шеметната пропаст отдолу, чувствайки се толкова далече от истината за онази първа среща, колкото беше от градовете по крайбрежието на Адриатическо море, над което летяха. – Това, че не знам, ме подлудява.
– Всичко с времето си, скъпа – каза Дий спокойно, като се взираше право напред в извития хоризонт. – Предполагам, че поне си успяла да проникнеш в някои от по–ранните си спомени?
Лус кимна.
– Блестящо. Ще се задоволя с разказа за най–ранния романтичен момент, който можеш да си припомниш. Давай, скъпа. Достави удоволствие на една стара жена. Това ще ни помогне да прекараме по–неусетно времето до Авиньон, като поклонниците, тръгнали към Кентърбъри.