Пред очите на Лус проблесна бърз спомен: студената, влажна гробница, в която беше заключена с Даниел в Египет, как устните му се притискаха към нейните, как телата им се притискаха едно към друго, сякаш бяха последните двама души на света...
Но не бяха сами. Бил също беше там. Беше стоял там, беше чакал, беше дебнал, бе искал душата й да умре във влажна египетска гробница.
Лус рязко отвори очи, връщайки се в настоящето, където червените му очи не можеха да я намерят.
– Уморена съм – каза тя.
– Почини си – каза меко Даниел.
– Не, уморих се да бъда наказвана просто защото те обичам, Даниел. Не искам да имам нищо общо с Луцифер, със Съдниците и Прокудениците и каквито още там страни има. Не съм пионка: аз съм човек. И ми стига толкова.
Даниел обгърна ръката на Лус със своята и я стисна.
Дий и Роланд имаха вид, сякаш искаха да посегнат и да направят същото.
– Променила си се, скъпа – каза Дий.
– Откога?
– От преди. Никога не съм те чувала да говориш така. А ти, Даниел?
Даниел замълча за миг. Накрая, над звуците на вятъра и плющенето на ангелските криле из разредения въздух, каза:
– Не. Но се радвам, че сега може да го направи.
– И защо не? Това, което вие, деца, преживяхте, е трагедия, простираща се из всички измерения. Но това е упорито момиче, силно момиче, момиче, което веднъж ми каза, че никога няма да си отреже косата, макар да е прокълнато – това бяха твои думи, скъпа – с коси, чиито кичури непрекъснато се разрошват и сплъстяват, истински магнит за трънливите храсти – защото тази коса е част от нея, неизличимо свързана с душата й.
Лус примижа към старата жена:
– За какво говориш?
Дий наклони глава към нея и присви пълните си устни.
Лус се взря съсредоточено в нея, в златистите й очи и червената коса, в деликатния начин, по който тананикаше, докато летяха. И изведнъж осъзна.
– Помня те!
– Прекрасно – каза Дий. – И аз те помня!
– Не живеех ли в колиба върху една открита равнина?
Дий кимна.
– И наистина говорехме за косата ми! Бях – бях тичала през една туфа с коприва, хвърляйки се към някакво животно по време на лов... лисица ли беше?
– Беше голяма лудетина. По–смела от някои мъже в прерията, всъщност.
– А ти – каза Лус – ти прекара цели часове да измъкваш листата от косата ми.
– Бях любимата ти леля, образно казано. Ти все казваше, че дяволът те е проклел с такава гъста коса. Малко драматично, но все пак беше само на шестнайсет – и беше доста близо до истината, както само шестнайсетгодишните могат да бъдат.
– Ти каза, че едно проклятие е наистина такова само ако позволя да бъда прокълната от него. Каза... че е в моя власт да се освободя от всяко проклятие – че проклятията са прелюдии към благословиите...
Дий намигна.
– После ми каза да я отрежа. Косата ми.
– Точно така. Но ти не пожела.
– Не. – Лус затвори очи, когато хладната ситна мъгла на един облак я заля и кондензираните му капчици погъделичкаха кожата й. Внезапно почувства необяснима тъга. – Не поисках. Не бях готова.
– Е – каза Дий, – определено ми харесва как фризираш косата си, откакто се опомни!
– Вижте. – Даниел посочи към мястото, където долният край на облачната пелена се спускаше рязко надолу като стръмен зъбер. – Пристигнахме.
Спуснаха се в Авиньон. Небето над града беше ясно, без облаци, които да нарушават видимостта пред тях. Слънцето хвърляше сенки от крилете на ангелите върху средновековното селце от каменни постройки, с които граничеха тучни фермерски земи, използвани за пасища. По тях бавно пристъпяха крави. В нивата бавно пъплеше трактор.
Завиха наляво и прелетяха над конюшня, вдъхвайки влажния мирис на сено и конска тор. Спуснаха се ниско над катедрала, построена от същия жълтеникаво–кафяв камък като повечето постройки в града. Туристи отпиваха от чаши с кафе в слънчево кафене. Градът сияеше в златисто на обедното слънце.
Чувството на удивление, че са пристигнали толкова бързо, се смеси с усещането на Лус, че времето се изплъзва през пръстите й. Търсеха реликвите от четири дни и половина. Половината време беше изтекло преди Падението на Луцифер да се появи пред тях.
– Там отиваме. – Даниел посочи към един мост в покрайнините, който не се простираше напълно през проблясващата река, лъкатушеща през града. Сякаш половината мост беше рухнал във водата. – Мостът Сен Бенезет.
– Какво е станало с него? – попита Лус.
Даниел хвърли поглед през рамо:
– Помниш ли как се умълча Анабел, когато споменах, че ще идваме тук? Тя вдъхнови момчето, което построи този мост през Средновековието, когато папите живееха тук, а не в Рим. Той я забелязал как прелита през Рона един ден, когато не мислела, че някой може да я види. Построил моста, за да я последва до другата страна.