– Кога е рухнал?
– Бавно, с течение на времето, една арка паднала в реката. После друга. Ариана казва, че младежът – името му било Бенезет – имал представа от ангели, но не и от архитектура. Анабел го обичаше. Остана в Авиньон като негова муза, докато той умря. Той никога не се ожени, странеше от останалата част на обществото в Авиньон. В града го смятаха за луд.
Лус се опита да не сравнява връзката си с Даниел с онова, което Анабел беше имала с Бенезет, но беше трудно да не го направи. Що за връзка можеха да имат наистина един ангел и една простосмъртна? Щом всичко това свършеше, ако победяха Луцифер... после какво? Щяха ли тя и Даниел да се върнат в Джорджия и да бъдат като всяка друга двойка, да излизат за сладолед в петъците след някой филм? Или целият град щеше да я мисли за луда, като Бенезет?
Дали всичко беше просто безнадеждно? Какво щеше да стане с тях накрая? Щеше ли тяхната любов да изчезне като арките на средновековен мост?
Безумното беше именно мисълта да споделя нормален живот с един ангел. Усещаше това във всеки миг, когато Даниел летеше с нея из небето. И въпреки това го обичаше все повече с всеки ден.
Приземиха се на брега на реката под сянката на една плачеща върба, при което ято подплашени патици се спуснаха с плясък на криле във водата. На дневна светлина ангелите прибраха крилете си. Лус застана зад Даниел, за да наблюдава сложния процес, докато той прибираше крилете си обратно в кожата. Те се прибраха първо откъм центъра, издавайки поредица от леки щракания, докато пластове мускули се нагъваха върху ангелски пера. Накрая идваха тънките, почти прозрачни връхчета на крилете на Даниел, които сияеха, докато изчезваха в тялото му, без да оставят следа върху специално ушитата му тениска.
Тръгнаха към моста, подобно на всички други туристи, които се интересуваха от архитектура. Анабел вървеше много по–вдървено от обичайното и Лус видя как Ариана посяга и докосва ръката й. Слънцето беше ярко, а въздухът миришеше на лавандула и речна вода. Мостът беше направен от големи бели камъни, поддържани от дълги арки отдолу. Малък каменен параклис с една кула беше прикрепен до едната страна недалече от входа на моста. На него имаше табела, която гласеше: „Параклис „Сен Николас“. Лус се зачуди къде ли бяха истинските туристи.
Параклисът беше покрит с фин слой сребрист прах.
Вървяха по моста мълчаливо, но Лус забеляза, че не само Анабел беше разстроена. Даниел и Роланд трепереха, придържайки се доста надалече от входа на параклиса и Лус си спомни, че на тях им бе забранено да влизат в Божие светилище.
Дий прокара пръсти по тесния месингов парапет с тежка въздишка.
– Прекалено сме закъснели.
– Това не е... – Лус докосна прахта. Беше призрачна и лека, с лек сребрист блясък, като прахта, която бе покривала задния двор на родителите й. – Искаш да кажеш...
– Тук са загинали ангели. – Гласът на Роланд беше монотонен, докато той се взираше в реката.
– Н–но – заекна Лус, – не знаем дали Габ, Кам и Моли изобщо са успели да стигнат дотук.
– Това място някога беше прекрасно – каза Анабел. – Сега го оскверниха завинаги. Je m'excuse Benezet5.
В този момент Ариана вдигна потрепващо сребристо перо:
– Перото на Габ. Непокътнато, така че трябва да го е откъснала със собствената си ръка. Може би за да го даде на някой Прокуденик, който не го е имал преди... – Тя извърна поглед, притискайки перото към гърдите си.
– Но аз мислех, че Съдниците не убиват ангели – каза Лус.
– Не убиват. – Даниел се наведе и избърса малко от прахта, натрупана като сняг в краката му.
Под нея беше заровено нещо.
Пръстите му намериха прашна сребърна звездна стрела. Избърса я в ризата си и Лус потръпваше всеки път, когато пръстите му се приближаваха към смъртоносния тъп връх. Най–после той протегна стрелата към останалите, за да я огледат. Беше белязана с натруфена буква „З“.
– Старейшините – прошепна Ариана.
– Те с радост убиват ангели – изрече меко Даниел. – Всъщност, точно това правят с най–голяма наслада.
Разнесе се остър пукот.
Лус рязко се завъртя кръгом, очаквайки... не знаеше какво. Съдници? Старейшини?
Дий разтърси юмрук, като с другата ръка разтриваше зачервените кокалчета на пръстите си. Тогава Лус видя: Средата на дървената врата на параклиса беше разбита. Дий сигурно я бе ударила с юмрук. Никой друг не смяташе за забележително, че такава дребничка жена може да причини толкова щети.