– Добре ли си, Дий? – провикна се Ариана.
– София няма работа тук. – Гласът й трепереше от гняв. – Това, което Луцифер прави, не засяга Старейшините. И въпреки това тя може да провали всичко за вас, ангелите. Идва ми да я убия.
– Обещаваш ли? – попита Роланд.
Даниел пъхна звездната стрела в раницата и затвори закон палката.
– Независимо как е свършила тази битка, тя трябва да е започнала заради третата реликва. Някой я е намерил.
– Война за ресурси – каза Дий.
Лус трепна:
– И някой е загинал заради нея.
– Не знаем какво е станало, Лус – каза Даниел. – И няма да узнаем, докато не се изправим пред Старейшините. Трябва да ги открием.
– Как? – попита Роланд.
– Може би са отишли в Синай, за да ни проследят – предположи Анабел.
Даниел поклати глава и закрачи наоколо.
– Няма да се сетят да отидат в Синай – освен ако не са изтръгнали чрез изтезания местонахождението от някого от нашите ангели. – Той спря и извърна поглед.
– Не – каза Дий, оглеждайки техния кръг на моста. – Старейшините си имат собствено разписание. Те са алчни. Искат по–голям дял във всичко това. Искат да бъдат запомнени, като предците си. Ако умрат, искат да си отидат като мъченици. – Тя направи пауза. – А кое място е най–добре да избереш за мъченичеството си, за да погъделичкаш самолюбието си?
Ангелите пристъпиха смутено от крак на крак. Крилете на Даниел се наежиха, докато оглеждаше бледорозовото небе на изток. Анабел прокара дългите си нокти през косата си. Ариана обви ръце около гърдите си и се втренчи съсредоточено в земята, без да намира саркастични думи, които да изрече. Изглежда единствено Лус не знаеше за какво говори Дий. Накрая гласът на Роланд отекна злокобно през порутения мост:
– Голгота. Хълмът на черепите.
Via Dolorosa
6
Докато ангелите се устремяваха право към това, което приличаше на южното крайбрежие на Франция, Лус гледаше как тъмните вълни бушуват под тях, разливайки се по далечния бряг. Пресметна наум:
В полунощ щеше да е четвъртък, първи декември. Бяха минали пет дни, откакто се беше върнала от Вестителите, което означаваше, че бяха отминали средата на деветдневния период, през който ангелите бяха падали към земята. Луцифер и всичките им по–ранни превъплъщения бяха осъществили повече от половината от Падението.
Имаха две от трите реликви, но не знаеха каква е третата, не знаеха как да ги разгадаят, щом съберат и трите. По–лошо – в процеса на откриването на реликвите те си бяха спечелили още врагове. И изглежда бяха изгубили приятелите си.
Под ноктите на Лус имаше прах от моста „Сен Бенезет“. Ами ако това беше Кам? Само за броени дни отношението на Лус се беше променило – от недоверие и предпазливост по отношение на участието на Кам в тази мисия, с чувство на униние при мисълта да го изгуби. Кам беше свиреп и мрачен, непредсказуем и стряскащ, и не беше човекът, предопределен за Лус – но това не означаваше, че не я беше грижа за него, че в определено отношение не държеше на него.
И Габ. Южняшката красавица, която винаги знаеше какво е правилно да каже и да направи. От мига, в който Лус срещна Габ в „Меч и Кръст“, момичето–ангел не бе сторило нищо друго, освен да я закриля. Сега Лус искаше да закриля Габ.
Моли Зейн също беше отишла в Авиньон с Кам и Габ. Лус се беше страхувала от Моли, а после я беше мразила – до онзи ден сутринта, когато Лус беше влязла през прозореца на спалнята в къщата на родителите си и бе установила, че Моли я прикрива в леглото. Това бе огромна услуга. Дори на Кали й харесваше да бъде в компанията на Моли. Дали момичето–демон се бе променило? Дали Лус се бе променила?
Ритмичните удари на крилете на Даниел през звездното небе успокоиха Лус и я накараха да се отпусне, но тя не искаше да спи. Искаше да се съсредоточи върху онова, което можеше да ги посрещне, когато пристигнеха на Голгота, да се напрегне за онова, което се задаваше.
– За какво мислиш? – попита Даниел. Гласът му беше нисък и интимен в свирепия вятър, през който летяха. Анабел и Ариана летяха пред тях и малко под тях. Крилете им, тъмно сребристи и с преливащи се цветове, бяха разперени над зеления ботуш на Италия.
Лус докосна сребърния медальон около врата си.
– Страхувам се.
Даниел я стисна здраво:
– Толкова си смела, Лус.
– Чувствам се по–силна от когато и да било преди и се гордея с всички спомени, до които мога да стигна сама, особено ако те могат да ни помогнат да спрем Луцифер – тя направи пауза, хвърляйки поглед надолу към прашните си нокти, – но все още се страхувам от онова, към което летим сега.