Части от фасадата на църквата бяха порутени и почернели от старост, докато други изглеждаха наскоро реставрирани. От двете страни два дълги каменни лъча се разклоняваха напред от църквата, образувайки бордюр около хоризонтален, настлан е калдъръм площад. Точно зад църквата бяло каменно минаре пронизваше небето.
– Уау – чу се да изрича Лус, докато тя и ангелите слизаха по ново изненадващо стълбище, за да излязат на площада.
Ангелите се приближиха към тежките двойни врати, които се извисяваха над тях, високи поне четирийсет фута. Бяха боядисани в зелено, а от двете им страни имаше по три обикновени каменни колони. Погледът на Лус беше привлечен от натруфения фриз между вратите и арките над тях – а над него – блестящият златен кръст, който пронизваше небето. Сградата беше тиха, мрачна, изпълнена е духовна енергия.
– Значи влизаме – каза Дий.
– Ние не можем да влезем – каза Роланд, отдалечавайки се от църквата.
– О, да – каза Дий, – онази работа е възпламеняването. Мислиш, че не можете да влезете, защото това е Божи храм...
– Това е самият Божи храм – каза Роланд. – Не искам аз да съм онзи, който ще срути това място.
– Само че това не е Божие светилище – каза Дий простичко. – Точно обратното. Това е мястото, където Иисус е страдал и умрял. Следователно това никога не е било храм, що се отнася до Трона, а това е единственото мнение, което наистина има значение. Едно светилище е безопасно убежище, подслон от бедите. Простосмъртните влизат зад тези стени да се молят по своя безкрайно ужасен начин, но що се отнася до вашето проклятие, няма да бъдете засегнати. – Дий направи пауза. – Което е добре, защото София и вашите приятели са вътре.
– Откъде знаеш? – попита Лус.
Чу стъпки по камък в източния край на вътрешния двор. Дий погледна с присвити очи надолу по тясната улица.
Даниел сграбчи Лус за талията толкова бързо, че тя се блъсна в него. Завивайки под една улична табела, която гласеше „Виа Долороза“, две възрастни монахини се напрягаха под тежестта на голям дървен кръст. Носеха прости тъмносини раса, практични сандали с дебели подметки и мънистени броеници на шиите.
Лус се отпусна при вида на старите вярващи жени, чиято средна възраст изглеждаше осемдесет и пет години. Понечи да тръгне към тях, подчинявайки се на инстинктивния порив да помага на възрастни хора с тежък товар, но хватката на Даниел върху ръката й не се разхлаби, докато монахините се приближаваха мъчително бавно към големите двери на църквата. Изглеждаше невъзможно монахините да не са видели групата ангели на двайсет фута разстояние – те бяха единствените други живи души на площада – но вървящите с усилие сестри не хвърлиха дори поглед в посока на ангелите.
– Малко е рано Сестрите на Кръстните спирки да са излезли, нали? – прошепна Роланд на Даниел.
Дий оправи полата си и забоде един немирен кичур коса зад ухото си:
– Надявах се, че няма да се стигне до това, но просто ще трябва да ги убием.
– Какво? – Лус хвърли поглед към една от слабите, загорели от слънцето жени. Сивите й очи стояха като камъчета в дълбоките гънки на лицето й. – Искаш да убиеш онези монахини?
Дий се намръщи:
– Това не са монахини, скъпа. Старейшини са и трябва да се отървем от тях, или те ще се отърват от нас.
– Ще ми се да кажа, че имат вид, сякаш някой вече се е отървал от тях. – Ариана пристъпи от крак на крак. – Очевидно Йерусалим рециклира отпадъците си.
Може би гласът на Ариана стигна до монахините и ги стресна, или може би те чакаха да пристигнат точно на правилното място, но в този миг, щом стигнаха до вратите на църквата, те спряха и се обърнаха, така че дългата летва на кръста, който носеха, се насочи през площада, към ангелите, като оръдие.
– Време е да я ликвидираме, ангели – изрече Дий през стиснати устни.
Монахинята с очи като камъчета оголи издути венци към ангелите и се засуети с нещо в основата на гредата. Даниел тикна раницата в ръцете на Лус, после я разположи зад Дий. По–възрастната жена не прикриваше идеално Лус – темето й стигаше само до брадичката на Лус, – но Лус схвана идеята и се сниши. Ангелите освободиха крилете си със свирепа бързина, докато се разгръщаха от двете страни – Ариана и Анабел – накланяйки се наляво, Роланд и Даниел – пикиращи надясно.
Огромният кръст не беше товар, какъвто поклонниците носят за покаяние. Беше грамаден арбалет, пълен със звездни стрели, предназначени да убият всички присъстващи.