Лус нямаше време да проумее това. Една от монахините пусна първата стрела: тя изсвистя във въздуха, насочвайки се към лицето на Лус. Сребърната стрела се уголемяваше в полезрението на Лус, докато се въртеше по–близо във въздуха.
Тогава Дий скочи.
Дребната жена разтвори широко ръце. Тъпият връх на звездната стрела се блъсна в средата на гърдите й. Дий изръмжа, когато стрелата – Лус знаеше, че е безвредна за простосмъртните – отскочи от дребничкото й тяло и издрънча на земята, оставяйки Бродницата из ефира натъртена, но невредима.
– Президия, глупачка такава – извика Дий на монахинята, като провлачи стрелата назад с високия си ток. Лус се наведе да я вдигне и я пъхна в раницата. – Знаеш, че това няма да ме нарани! Сега раздразни приятелите ми. – Тя посочи с широк жест към ангелите, стрелнали се напред да обезоръжат маскираните Старейшини.
– Стой на земята, изменнице! – отвърна Президия. – Искаме момичето! Предай го и ще...
Но Президия така и не довърши. Ариана се озова зад гърба на Старейшината в миг, като смъкна одеждата от главата й, хващайки бялата й коса в юмруците си.
– Понеже уважавам по–Старшите от мен – изсъска Ариана със стиснати челюсти, – смятам, че трябва да им попреча да се изложат. – После тя се повдигна от земята, като все още държеше Президия за косата. Старейшината риташе във въздуха, сякаш въртеше педалите на невидим велосипед. Ариана се завъртя и блъсна тялото на старата жена в корниза на фасадата на църквата толкова силно, че то остави вдлъбнатина, когато жената рухна в сгърчена купчинка, с ръце и крака, все още стърчащи под ужасни ъгли.
Другата от маскираните Старейшини беше изпуснала оръжието, замаскирано като кръст, и се опитваше да се измъкне, тичайки силно към една уличка в отсрещния ъгъл на площада. Анабел вдигна кръста и се превърна в копиехвъргач, изпъвайки се назад като затягаща се спирала, затичвайки се да освободи тежкото дървено съоръжение с форма на буклата „Т“.
Кръстът описа дъга във въздуха и прониза бягащата Старейшина като копие в приведения гръбнак. Тя падна напред и се загърчи в конвулсии, нанизана на точната имитация на древен инструмент за екзекуция.
Вътрешният двор притихна. Всички инстинктивно се обърнаха да погледнат към Лус.
– Тя е добре! – провикна се Дий, като вдигна ръката на Лус във въздуха, сякаш двете току–що бяха спечелили автомобилно състезание.
– Даниел! – Лус посочи към бял проблясък в църквата, който изчезваше зад гърба на Даниел. Докато двойните врати се затваряха бавно, те чуха един възрастен монах, когото не бяха забелязали, да се изкачва по стълбището вътре.
– Последвайте го – извика Дий, като прекрачи обезобразения труп на Президия.
Лус и Дий затичаха да настигнат останалите. Когато влязоха в църквата, тя беше тъмна и тиха. Роланд посочи към няколко каменни стъпала в ъгъла. По тях се стигаше до малък проход под каменна арка, която водеше към по–дълго стълбище. Пространството беше твърде тясно, за да могат ангелите да разперят криле, затова те си проправиха път нагоре по стръмните стъпала възможно най–бързо.
– Старейшината ще не отведе до София – прошепна Даниел, докато се шмугваха под каменната арка към затъмненото стълбище. – Ако държи останалите... ако държи реликвата...
Дий решително положи длан върху ръката на Даниел:
– Тя не трябва да узнава за присъствието на Лус. Трябва да попречиш на Старейшината да стигне до София.
Очите на Даниел за миг се стрелнаха обратно към Лус, после нагоре към Роланд, който кимна бързо, изстрелвайки се като ракета нагоре по стълбите, сякаш бе тичал през стари каменни крепости преди.
Само две минути по–късно той ги чакаше на върха на тясното стълбище. Старейшината лежеше мъртва на пода, с посинели устни, с изцъклени и влажни очи. Зад Роланд един отворен вход завиваше рязко наляво. Някой на онази площадка пееше нещо, което звучеше като химн.
Лус потръпна.
Даниел им направи знак да отстъпят назад, като надникна зад ръба на витото стълбище. От каменната стена, към която стоеше притисната, Лус можеше да види малка част от параклиса отвъд площадката на стълбището. Стените бяха изрисувани със сложни фрески, осветени от дузини малки калаени лампи, висящи на украсени с мъниста вериги от сводестия таван. Малка стая с мозайка, изобразяваща Разпятието, обгръщаше цялата източна стена. Зад нея имаше редица от пищно украсени сводести колони, широки няколко фута, отделящи втори, по–голям параклис, който трудно се виждаше оттук. Между двата параклиса, голям позлатен олтар, посветен на Дева Мария, беше покрит с букети от цветя и с наполовина изгорели обредни свещи.
Даниел вдигна глава. Червена светкавица профуча покрай една от колоните.