Мис София бавно извъртя тяло към Лус и Даниел, стиснала в юмрука си звездните стрели. Очите й засияха в сребристо, а тънките й устни се извиха в ужасна усмивка, докато Лус теглеше Даниел напред, дърпайки се, за да се отскубне от здравата му хватка.
– Трябва да я спрем, Даниел!
– Не, Лус, прекалено опасно е.
– О, ето те и теб, скъпа. – Мис София засия. – И Даниел Григори! Колко мило. Чаках ви. – После тя намигна и рязко запрати звездните стрели над главата си в гъст сноп право към Даниел и Лус.
Неосветена вода
Случи се за една накъсана частица от секундата:
Роланд нападна мис София, събаряйки я на земята. Но закъсня с половин миг.
Пет сребърни звездни стрели се издигнаха плавно и безшумно през празното пространство на параклиса. Снопът се разхлаби, докато летяха, и за момент сякаш остана да виси във въздуха, на път към Лус и Даниел.
Даниел.
Лус се притисна отново към гърдите на Даниел. Неговият инстинкт му подсказа обратното. Ръцете му я дръпнаха здраво и я свлякоха със сила към пода.
Два чифта големи криле прекосиха пространството пред Лус, избухвайки отляво и отдясно. Единият бе в сияещо меднозлатисто, другият – в най–чистото сребристобяло. Те запълниха въздуха пред нея и Даниел като огромни паравани от пера – а после изчезнаха в един миг.
Нещо изсвистя покрай лявото й ухо. Обърна се и видя как една звездна стрела рикошира от сивата каменна стена и издрънча на пода. Другите звездни стрели бяха изчезнали.
Ситен дъгоцветен прах се разстла около Лус.
Примижавайки през мъглата от прах, тя обхвана с поглед стаята: Даниел, присвит до нея. Дий, възбудено бореща се върху гърчещата се мис София. Анабел, застанала над другите Старейшини, които лежаха безжизнени на пода. Ариана, държаща празно въже и швейцарското джобно ножче в треперещите си ръце. Кам, все още завързан за олтара, зашеметен.
Габ и Моли, които Ариана току–що беше освободила от олтарите им...
Изчезнали.
И телата на Лус и Даниел, покрити с тънък слой прах.
Не.
– Габ... Моли... – Лус се надигна на колене. Протегна длани, оглеждайки ги така, сякаш никога преди не беше виждала ръце. Отблясъци от светлината на свещите играеха по кожата й, придавайки на прахта мек, проблясващ златист оттенък, после – ярък и блещукащо сребрист, когато Лус завъртя ръце, за да се взре в дланите си. – Не, не, не, не, не, не, не, не...
Погледна назад, приковавайки очи в тези на Даниел. Лицето му беше пепеляво, очите му горяха с такъв концентриран виолетов нюанс, че й беше трудно да издържи на погледа им.
Стана още по–трудно, когато зрението й се замъгли от сълзи.
– Защо...?
За миг цареше пълна тишина.
После животински рев процепи стаята.
Кам освободи със сила десния си крак от въжетата, които го пристягаха, и докато го правеше, разрани глезена си до кръв. Напрегна се да освободи китките си, изрева, когато разкъса въжетата и измъкна дясната си ръка, раздробявайки крилото, което бе приковано към железния стълб, и изкълчвайки рамото си. Ръката му се залюля от рамото, ужасяващо разтеглена, сякаш беше почти изтръгната.
Той скочи от олтара върху София, избутвайки Дий настрани. Силата събори на земята и тримата. Кам се приземи върху София, приковавайки я на една страна, в опит да я смачка с тежестта си. Тя нададе измъчен вой и немощно придърпа ръце пред лицето си, когато ръцете на Кам посегнаха към врата й.
– Удушаването е най–интимният начин да убиеш някого – каза Кам, сякаш преподаваше основните правила на насилието. – Нека видим сега колко красива ще е смъртта ти.
Но борбата на мис София беше грозна. Гъргорене и сумтене излизаха от гърлото й. Пръстите на Кам се затегнаха, заблъскаха главата й с жестоки тъпи звуци в пода, отново и отново, и отново. От устата на старицата потече струйка кръв, по–тъмна от червилото й.
Ръката на Даниел докосна брадичката на Лус и я обърна с лице към него. Хвана я здраво за раменете. Отново сключиха погледи, търсейки начин да изолират от ума си сълзливите стенания на София.
– Габ и Моли знаеха какво правят – прошепна Даниел.
– Знаели са, че ще загинат? – попита Лус.
Зад тях София хленчеше: звучеше почти така, сякаш беше приела, че ще умре именно по този начин.
– Знаеха, че спирането на Луцифер е по–важно от един отделен живот – каза Даниел. – Нека това, повече от всичко случило се, те убеди колко неотложна е задачата ни тук.
Тишината около тях бе оглушителна. Откъм мис София вече не се чуваха кървави прокашляния. Не се налагаше Лус да поглежда, за да знае какво означаваше това.