Най–сетне Фил пристъпи напред с лоста си и удари през плочката с изображението на Иисус. Тя остави дупка, а пространството зад нея беше кухо и тъмно, и миришеше странно, на плесен и старост.
Прокудениците скочиха върху избитата плочка, разширявайки цепнатината, за да могат да копаят по–надълбоко вътре. Работеха усърдно и се справяха успешно с разрушението. Откриха, че, тъй като над светилището нямаше покрив, скалното свлачище беше запълнило и вътрешността. Прокудениците се редуваха да срутват стената и да хвърлят настрана каменните блокове, излитащи от конструкцията.
Ариана стоеше далече от групата, в един затъмнен ъгъл на обграденото със стени плато, подритвайки купчина камъни, сякаш се опитваше да задейства косачка за трева. Лус отиде при нея.
– Хей – каза Лус. – Добре ли си?
Ариана вдигна поглед, пъхнала палци в презрамките на гащеризона си. Безумна усмивка се прокрадна по лицето й.
– Помниш ли, когато бяхме наказани заедно? Накараха ни да почистим гробището в „Меч и Кръст“. Как работехме заедно, жулейки онзи ангел?
– Разбира се. – В онзи ден Лус беше нещастна – подиграна от Моли, нервна и увлечена по Даниел и, като се замислеше, несигурна дали Ариана я харесва, или просто я съжалява.
– Беше забавно, нали? – Гласът на Ариана звучеше далечно. – Винаги ще помня това.
– Ариана – каза Лус, – това не е каквото си мислиш точно сега, нали? Какво има в това място, че те кара да се криеш тук?
Ариана се изправи, като подпря пети на лопатата си и се залюля напред–назад. Гледаше как Прокудениците и другите ангели изравят от скалите висока интериорна колона.
Най–накрая Ариана затвори очи и избълва:
– Аз съм причината, поради която това светилище вече не съществува. Аз съм причината за лошия късмет.
– Но... Дий каза, че никой не е виновен. Какво се случи?
– След Падението – каза тя, – събирах отново сили, търсех подслон, начин да излекувам крилете си. Още не се бях върнала при Трона. Дори не знаех как да направя това. Не помнех какво съм. Бях сама и видях това място, и...
– Неволно влезе в светилището, което се е намирало тук – каза Лус, спомняйки си какво й беше разказал Даниел за причината, поради която падналите ангели не се приближаваха до
църкви. При църквата „Гроб Господен“ всички бяха нервни. Не искаха да се приближат до параклиса на моста „Сен Бенезет“.
– Не знаех! – Гръдният кош на Ариана се разтресе, когато тя си пое шумно дъх.
– Разбира се, че не си. – Лус обви едната си ръка около кръста на Ариана. Тя беше само кожа, кости и криле. Момичето–ангел отпусна глава на рамото на Лус. – Взриви ли се?
Ариана кимна.
– Така, както ти... не – поправи се тя, – така, както ти някога се взривяваше в другите си животи. Пуф. Цялото нещо избухна в пламъци. Само че това не беше – извинявай, че го казвам – красиво трагично и романтично. Беше мрачно и черно, и безвъзвратно. Като врата, която се затръшна в лицето ми. Именно тогава разбрах, че наистина са ме изритали от Небесата. – Тя се обърна към Лус, широко отворените й сини очи бяха толкова невинни, колкото Лус не помнеше да ги е виждала някога. – Никога не съм имала намерение да си тръгвам. Беше случайност, много от нас просто бяха пометени в... нечия друга битка.
Тя сви рамене и едно ъгълче от устата й се изви дяволито:
– Може би твърде много свикнах да бъда отхвърлена. Обаче някак ми приляга, не мислиш ли? – Тя имитира пистолет с пръстите си и стреля в посоката на Кам. – Предполагам, че нямам нищо против да се движа с тази шайка разбойници. – После лицето на Ариана се промени, всяка следа от преструвка изчезна. Тя хвана здраво Лус за раменете и прошепна: – Това е.
– Какво? – Лус рязко се завъртя.
Ангелите и Прокудениците бяха разчистили няколко тона камъни. Сега стояха там, където се беше намирала купчината камъни. Бяха приключили точно преди зазоряване. Около тях се издигаше вътрешното светилище, което Дий беше обещала, че ще намерят. Старата елегантна дама бе удържала на думата си.
Бяха останали само две крехки стени, които образуваха прав ъгъл, но бордюрът от сиви плочки на пода подсказваше първоначален план, който бе обхващал приблизително двайсет квадратни фута. Големи солидни мраморни тухли оформяха основите на стените, където по–малки ронещи се тухли от пясъчник някога бяха поддържали покрив. Потъмнели и обветрени фризове украсяваха части от постройката – крилати създания, толкова стари и олющени, че почти се сливаха с камъка. Древен пожар бе обгорил части от широките декоративни корнизи близо до горните части на стените.