– Няма много време – изтълкува Дий думите му, полагайки крехката си ръка върху рамото на Лус.
Ръцете на Лус трепереха, потейки се върху тежката сребърна дръжка на кинжала, заради което ставаше трудно да го държи. Зад Дий можеше да види Плочата с наполовина начертаната карта, а отвъд картата – Куим Малак, в който бе прибран на сигурно място стъкленият ореол. Сребърният Потир стоеше в краката на Дий.
Лус беше минавала през жертвоприношение преди: в Чинен Итца, когато се беше съединила с миналото си превъплъщение Икс Куат. Ритуалът й се струваше безсмислен. Защо трябваше едно скъпо нещо да умре, за да могат други скъпи неща да оживеят? Нима създателят на тези правила не мислеше, че те заслужават обяснение? Беше както когато от Авраам бе поискано да пожертва Исаак. Нима Бог беше създал любовта, за да направи болката още по–силна?
– Ще направиш ли това за мен? – попита Дий.
Развали проклятието.
– Ще го направиш ли за себе си?
Лус държеше ножа между разтворените си длани.
– Какво трябва да направя?
– Ще те напътствам. – Лявата ръка на Дий се сключи около дясната на Лус, която се сключи около кинжала. Ръкохватката беше хлъзгава от потта по дланите й.
Освободила дясната си ръка, Дий развърза наметалото си и го изхлузи, заставайки пред Лус в дълга бяла туника. Горната част на гърдите й беше оголена, разкривайки татуировката й с форма на връх от стрела.
При вида й Лус изхлипа.
– Моля те, не се тревожи, скъпа. Аз съм от специална раса и този момент винаги е бил моята съдба. Едно бързо забиване на острието в сърцето ми би трябвало да ме освободи.
Лус имаше нужда да чуе именно това. Кинжалът потрепери, докато Дий го направляваше към татуировката на гърдите си. Това обаче беше единственото успокоение, което старата жена можеше да й даде: Лус знаеше, че скоро ще трябва да държи кинжала сама.
– Справяш се чудесно.
– Чакай! – изпищя Лус, когато острието бодна плътта на Дий. Червена точица кръв разцъфна върху кожата й, точно над крайчеца на туниката. – Какво ще се случи с теб, когато умреш?
Дий се усмихна толкова спокойно, че Лус не се съмняваше, че ще последва нещо хубаво.
– Но разбира се, скъпа, ще попадна в шедьовъра.
– Ще отидеш в Рая, нали?
– Лусинда, нека не говорим за...
– Моля те. Не мога да те изпратя вън от този живот, освен ако не знам как ще изглежда следващият ти. Ще те видя ли пак? Нима просто ще си отидеш като ангел?
– О, не, моята смърт ще бъде таен живот, като сън – каза Дий. – По–хубава от сън, всъщност, защото най–после ще мога да сънувам. В живота Бродниците във вечността никога не сънуват. Ще сънувам д–р Ото. От толкова отдавна не съм виждала любимия си, Лусинда. Със сигурност можеш да разбереш?
На Лус й идваше да заплаче. Разбираше. Естествено, че разбираше поне това.
Треперейки още по–силно, тя прокара ножа назад над татуировката върху гърдите на Дий. Старата жена стисна съвсем леко ръцете й.
– Бъди благословена, дете. Дано те споходи изобилна благословия. Побързай сега. – Дий погледна тревожно към небето, примигвайки към луната. – Забий го.
Лус изпъшка, когато заби острието в гърдите на старата жена. Острието застърга през плът, кости и мускули – а после проникна в прекрасното й сърце, чак до дръжката. Лицата на Лус и Дий почти се докосваха. Облаците, които дъхът им образуваше, се смесиха във въздуха.
Дий стисна зъби и сграбчи ръката на Лус, когато тя рязко завъртя острието наляво. Златистите й очи се разшириха, после застинаха от болка или шок. Лус искаше да извърне поглед, но не можеше. Затърси писъка в себе си.
– Измъкни острието – прошепна Дий. – Изсипи кръвта ми в Сребърния Потир.
Трепвайки, Лус издърпа рязко кинжала. Почувства как нещо дълбоко в Дий се разкъсва. Раната беше като зейнала черна пещера. На повърхността й струеше кръв. Ужасяващо беше да види как златистите очи на Дий се замъгляват. Жената падна върху осветеното от луната плато.
В далечината отекна писъкът на Съдник. Всички ангели погледнаха нагоре.
– Лус, трябва да действаш бързо – каза Даниел: принуденото му спокойствие пробуди у нея по–силна тревога, отколкото би успяла неприкритата паника.
Лус още държеше в ръце кинжала. Той беше хлъзгав и червен, и от него капеше кръвта на Бродницата из ефира. Метна го на земята. Той се приземи с метален звън, който я разгневи, защото звучеше като играчка, вместо като мощното оръжие, убило две обичани от Лус души.
Избърса окървавените си ръце в наметалото си. С усилие си пое въздух. Щеше да падне на колене, ако Даниел не я беше подхванал.
– Съжалявам, Лус. – Той я целуна. От очите му се излъчваше предишната нежност.