– За какво?
– Че не можех да ти помогна да го направиш.
– Защо не можеше?
– Ти направи онова, което никой от нас не можеше да стори. Направи го сама. – Хващайки я за раменете, Даниел обърна Лус към гледката, която тя не искаше да вижда.
– Не. Моля те, не ме карай...
– Погледни – каза Даниел.
Дий се беше надигнала и седеше, обгърнала Сребърния Бокал с ръце, така че ръбът му беше притиснат към гърдите й. От сърцето й обилно се лееше кръв, избликвайки с всеки негов мощен удар, сякаш не беше кръв, а нещо магическо и странно от друг свят. Лус предположи, че наистина е така. Очите на Дий бяха затворени, но тя сияеше, повдигнала лице, което беше осветено от луната. Не изглеждаше да е изпитвала каквато и да е болка.
Когато бокалът се напълни, Лус пристъпи напред, навеждайки се да го вземе и да го сложи обратно върху жълтата стрела на Плочата. Когато с усилие измъкна Сребърния Бокал от Дий, старата жена се опита да се изправи. Окървавените й ръце се притиснаха към земята, докато се подпираше. Коленете й трепереха, докато с мъка се изправи и застана на едното си стъпало, после на другото. Прегърби се напред, с тяло, присвиващо се в лека конвулсия, когато взе в ръце черното наметало. Лус осъзна, че тя се опитваше да го наметне отново на раменете си, така че да покрие раната си. Ариана пристъпи напред да й помогне, но нямаше значение. През наметалото избликна прясна кръв.
Златистите очи на Дий бяха по–бледи, кожата й – почти прозрачна. Всичко у нея изглеждаше приглушено и меко, сякаш тя вече беше някъде другаде. Ново ридание се надигна в гърдите на Лус, когато Дий пристъпи несигурно към нея.
– Дий! – Лус затвори празнината между тях, протягайки ръце да хване умиращата жена. Тялото й беше като отломка от онова, което беше представлявала, преди Лус да вземе в ръце кинжала.
– Шшшт – прошепна успокояващо Дий. – Само исках да ти благодаря, скъпа. И да ти дам този малък прощален дар. – Тя пъхна ръка в наметалото си. Когато я измъкна, палецът й беше потъмнял от кръв. – Дарът на самопознанието. Трябва да помниш как да сънуваш онова, което вече знаеш. Сега е време аз да заспя, а ти – да се събудиш.
Очите на Дий преминаха бързо по лицето на Лус и тя сякаш можеше да види всичко, което имаше да се види за нея – цялото й минало и цялото й бъдеще. Накрая тя нарисува върху челото на Лус едно петно с окървавения си палец.
– Наслаждавай му се, скъпа.
После се строполи на земята.
– Дий! – Лус се хвърли към нея, но старицата беше мъртва. – Не!
Зад Лус, Даниел стисна раменете й с ръце, давайки й всичката сила, която можеше. Не беше достатъчно. Това не можеше да върне Дий или да промени факта, че Лус я беше убила. Нищо не можеше.
Сълзи замъгляваха очите на Лус. От запад нахлуваше вятър и свистенето му отекваше от криволичещите зъбери, носейки със себе си поредния крясък на Съдници. Сякаш всеки сантиметър от света беше в безпорядък и нищо никога нямаше да се подреди. Тя вдигна ръка и докосна кървавия отпечатък от палец на челото си...
Около нея запламтя бяла светлина. Усети във вътрешностите си изгаряща горещина. Залитна, като протягаше ръце пред себе си и се олюляваше, докато тялото й се изпълваше със...
Светлина.
– Лус? – Гласът на Даниел звучеше далечен.
Умираше ли?
Почувства се внезапно възбудена, сякаш отпечатъкът от палец върху челото й беше ключ за запалване на мотор и Дий беше раздвижила душата й.
– Нов времетръс ли е това? – попита тя, макар че небето не беше сиво, а сияйно бяло. Толкова ярко, че тя не можеше да види Даниел или някого от другите ангели около нея на плочата.
– Не. – Гласът на Роланд. – Това е тя.
– Това си ти, Лус. – Гласът на Даниел трепереше.
Стъпалата й докоснаха камъка, когато тялото й се издигна във великолепие от безтегловност. За миг светът зажужа от ослепителна хармония.
Сега е време да се пробудиш.
Въздухът пред Лус сякаш запращя, сменяйки цвета си от бял до замъглено сив. После дълбоко в далечината се появи кикотещото се лице на Бил. Черните му криле се разпериха по–широко от небето, по–широко от хиляда галактики, изпълвайки ума й, изпълвайки всяка цепнатина във вселената, обгръщайки Лус с безкрайна ярост.
Този път ще победя.
Гласът му, подобен на късчета стъкло, прокарани по гола кожа.
Колко близо беше сега?
Краката на Лус се удариха тежко в дъното на платото. Светлината изчезна.
Тя падна на колене, приземявайки се до Дий, която се беше отпуснала на една страна, преметнала едната си ръка така, че да обгърне главата й, с дълга червена коса, разливаща се като кръв. Очите й бяха затворени, лицето – изпълнено с блажено спокойствие, толкова различно от лицето, което преследваше ума на Лус през последната седмица. Опита се да се изправи, но се чувстваше тромава.