Лус никога преди не беше правила нещо подобно. Очакваше да се почувства неловко, виновна, че говори на погребението на някого, когото беше убила, но на мястото на тези емоции имаше чувство на почит и благоговение.
Пристъпи до постамента. Даде си няколко мига, за да си събере мислите.
– Дий беше нашият дезидератум – поде тя. – Но беше нещо повече от един желан предмет.
Пое си дъх и осъзна, че благославяше не само Дий, но също Габ и Моли, чиито тела бяха въздух – и Пен, на чието погребение не можа да присъства. Всичко това беше твърде много. Зрението й се завихри и думите изчезнаха, и всичко, което знаеше, беше, че Дий бе оставила петно от жертвена кръв на челото й.
Това беше дарът на Дий за Лус.
Трябва да помниш как да сънуваш онова, което вече знаеш.
Кръвта блъскаше в слепоочията й. Главата и сърцето й пламтяха от горещина, ръцете й бяха ледени, докато ги преплиташе с тези на Дий.
– Нещо става. – Лус държеше лицето си в ръце, косата й се беше разпиляла около нея. Тя затвори очи и откри ярка бяла светлина в дъното на клепачите си.
– Лус...
Когато отвори очи, ангелите бяха отхвърлили наметалата си и бяха разперили криле. Платото се обливаше в светлина. Голямо множество Съдници пищяха някъде точно над нея.
– Какво става? – Тя заслони очи с длан.
– Трябва да побързаме, Даниел – извика Роланд отгоре. Дали другите ангели вече се бяха спуснали? Откъде идваше светлината?
Ръцете на Даниел се обвиха около кръста й. Държеше я здраво. Чувството беше хубаво, но тя още се страхуваше.
– Тук с теб съм, Лусинда. Обичам те, каквото и да става.
Тя знаеше, че краката й се отделят плавно от земята, че тялото й полита. Знаеше, че е с Даниел. Но почти не си даваше сметка за преминаването им през горящото небе, едва си даваше сметка за каквото и да било отвъд странното ново пулсиране в душата си.
Апокалипсис
Някъде по пътя заваля дъжд.
Дъждовни капки потропваха по крилете на Даниел. Гръмотевици тътнеха в небето пред тях. Светкавици разкъсваха нощта. Лус беше заспала или бе изпаднала в нещо подобно на тежък сън, защото когато започна бурята, тя се размърда в замаян полусън.
Насрещният вятър беше свиреп и неспирен, притискайки Лус към тялото на Даниел. Ангелите летяха през него с огромна скорост: всеки замах на крилете ги изтласкваше през цели градове и планински вериги. Летяха над облаци, които приличаха на гигантски айсберги, подминавайки ги за миг.
Лус не знаеше къде се намираха или откога пътуваха. Не й се искаше да пита.
Отново бе тъмно. Колко време оставаше? Не можеше да си спомни. Броенето й се струваше невъзможно, макар че някога обичаше да доказва сложни математически теореми. Почти се засмя при мисълта как седи на дървен чин в часа по висша математика, дъвчейки гумичка, до двайсет простосмъртни хлапета. Наистина ли това й се беше случило някога?
Температурата спадна. Дъждът се усили, когато ангелите влетяха във вихър, който стигаше по–далече, отколкото погледът можеше да види. Сега дъждовните капки, които обсипваха крилете на Даниел, звучаха като топчета градушка, които се удрят в заледен сняг.
Вятърът духаше настрани и нагоре. Дрехите на Лус бяха вир–вода. В един миг й беше горещо, в следващия замръзваше. Ръцете на Даниел, обвиващи тялото й, разтриваха настръхналата кожа на ръцете й. Тя гледаше как от носовете на черните й ботуши се стича вода към земята, на хиляди метри отдолу.
Видения се мяркаха в тъмнината през бурята. Видя как Дий разпуска червената си коса, която се вихреше около тялото й. Старата жена шепнеше: Развали проклятието. Косата й се превърна в кървави пипала, обгръщайки я като саван на мумия, после – в пашкул на гъсеница... докато тялото се преобрази в масивна колона от гъста и капеща кръв.
През мъглата една златна светлина стана по–ярка. Крилете на Кам се очертаха рязко в пространството между краката на Лус и петънцето суша, която тя гледаше.
– Това ли е? – извика Кам през вятъра.
– Не знам – каза Даниел.
– Как ще узнаем?
– Просто ще узнаем.
– Даниел. Времето...
– Не ме пришпорвай. Трябва да я отведем до правилното място.
– Тя спи ли?
– В треска е. Не знам. Шшшт.
Раздразнено сумтене придружи избледняването на сиянието на Кам обратно в мъглата.
Клепачите на Лус потрепнаха. Беше ли заспала? От небето сякаш наистина валяха кошмари. Сега видя мис София, с черни очи, които блестяха на светлината, отразена от дъждовните капки. Тя вдигна кинжала си и перлените й гривни издрънчаха, докато забиваше ножа в сърцето на Лус. Думите й — Доверието е лекомислен стремеж – отекваха отново и отново в ума на Лус, докато й се прииска да изпищи. После образът на мис София потрепна и се завихри, като потъмня и се преобрази в гаргойла, на който Лус наистина се беше доверила, така лекомислено.