Марк лесно отгатна подтекста на молбата й.
— Бързам да се видя с дядо си, Уилоу. Освен това, ще минат седмици, преди да възстановя здравето си, а ти ще се отегчиш до смърт, вързана към един инвалид.
— Няма да ме забравиш, нали, Марк? — запита тя плахо.
— Да те забравя? Да забравя моя ангел хранител? Невъзможно — пошегува се Марк със следи от старите искрици в очите. — Сериозно, Уилоу — каза той, вече без да се шегува, — ти беше за мене нещо повече от приятелка. Направи за мене повече, отколкото имах право да очаквам. Ако някога мога да сторя нещо за тебе, само кажи. И аз със сигурност няма да те забравя. Когато се върна в Лондон, ти първа ще узнаеш. Можеш да разчиташ на това.
Успокоена за момента, Уилоу му отправи искряща усмивка. Беше достатъчно умна, за да разбере, че той има нужда да се възстанови от боледуването, а и тя самата не беше още готова да се оттегли в провинцията след всичките тези месеци в Алжир и седмиците, през които се бе грижила за Марк. Освен това, имаше да урежда и някои наложителни неща. Имаше дълг към осиротелите родители на съпруга си и нямаше смелостта да се изправи срещу очакванията на обществото, въпреки че не бе изпитвала особени чувства на обич към семейство Лангтри. Имаше и друга причина да се срещне с родителите на Робърт — неговото наследство. Искаше да бъде напълно сигурна, че ще получи това, което й се дължи.
Когато плати откупа за Марк, това почти я разори и макар че той беше обещал да й се издължи веднага щом получи пари от дядо си, апетитът на Уилоу към богатството можеше да се сравни само с ненаситната й жажда за сексуално удовлетворение. Дълбоко в сърцето си тя лелееше мечтата да стане дукеса Марлборо, но докато дойдеше този момент или най-малкото, докато отново започнеше да споделя леглото на Марк, тя възнамеряваше да си търси забавления, и то възможно най-дискретно.
Марк забеляза колко страстна е прощалната целувка на Уилоу, но според него това беше малка отплата за навременната й помощ и неуморните грижи. С чувство на облекчение той я изпрати до лондонския й дом, а после зачака Омар да се присъедини към него. Смятаха двамата заедно да отидат в провинциалното имение на дядо му, далече от лондонската шумотевица, защото напоследък старият джентълмен все по-рядко излизаше от семейното огнище. Но и в най-необузданите си мечти Марк не си бе представял каква изненада го очаква там.
Криста слезе по подвижното мостче, следвана от Ленор и Елиса. Сълзи изпълниха очите на Ленор, защото тя почти бе забравила любимата си Англия, гледките и звуците на Лондон. Дължеше своето освобождение от робството на Криста, която бе обикнала като родна дъщеря.
Тъмните очи на Елиса се ококориха, когато пред погледа й се изпречи огромният град с чудноватите си обитатели. Всички бързаха, вървежът им нямаше нищо общо с този на хората в родната й страна, където преобладаваше безгрижието. Още по-чудновати й се видяха жените, които вървяха с безсрамно открити лица и всички ги гледаха. Криста я бе убедила, че няма нищо нередно да се явява без воал пред хората, и макар Ечиса да бе последвала примера на приятелката си, се чувстваше доста неудобно, почти като престъпница.
Криста усещаше приближаването на зимата в повеите на хладния есенен вятър и инстинктивно загърна по-плътно наметалото около треперещото си тяло, забелязвайки при това, че Елиса и Ленор веднага реагираха на студа по същия начин. Срещу няколко от монетите, които й бе дал Брайън, Криста нае карета, трите жени се качиха заедно със скромния си багаж и тя даде адреса на леля си, питайки се дали горката жена я очаква или ще припадне при вида на трите уморени от пътуването пътнички, увити в невъзможни одежди. Но имаше една утеха — кредитния запис, който баща й бе дал на Брайън за нея. Като предвидлив човек, той искаше тя да си купи всичко необходимо, за да се настани удобно в Англия, без да обременява леля си.
Докато каретата трополеше по улицата на леля й, Криста вече нямаше търпение да се срещне с жената, която обичаше толкова, колкото и собствените си родители. Щом наближиха къщата, тя осъзна, че пред красивата сграда, принадлежаща на леля й, цари необичайно оживление. Когато спряха пред входа, забеляза друга карета, натоварена догоре с багаж, която стоеше точно пред портата. Колкото и да се опитваше, не можа да разпознае герба на вратата на каретата. Преди да успее да слезе, един мъж и една жена излязоха от къщата и се упътиха към чакащата ги карета. Бързаха толкова много, че не забелязаха Криста, увиснала на прозореца на своята карета, смаяна и озадачена от непривичната гледка.