— Ще направя всичко, което мога, господине.
— Сигурен съм, че можеш доста много. — Той стисна още по-силно ръката й и Елиса изохка от болка. — Не се прави, че не разбираш, скъпа — предупреди я той, когато тя продължи да го гледа смаяно. — Не си невежа и невинна. Имаш вид на изкусителка и в очите ти се чете, че знаеш доста много за годините си. Много ще ми харесаш, скъпа, наистина много.
Елиса пребледня. Положението беше много по-лошо, отколкото бе предположила. Брайън Кент очакваше тя редовно да споделя леглото му, когато той се ожени за Криста. Слава на бога, Криста още не беше дала съгласието си за този брак, а ако Елиса имаше думата, това съгласие можеше и никога да не бъде дадено.
— Виждам, че си шокирана — изрече Брайън с противен смях. Макар да се учудвам, че човек с твоето… ъ-ъ… положение може да се шокира от каквото и да било. Възнамерявам да направя дете на Криста възможно най-скоро и тогава ще имам нужда от прелестното ти тяло. Няма да бъда неблагодарен, обещавам.
Преди Елиса да успее да го бодне дори с една презрителна дума, на горната площадка се чуха стъпките на Криста и девойката се отскубна от противната му хватка, разтърквайки натъртената си ръка. Когато Брайън обърна чаровната си усмивка към Криста, Елиса веднага се изпари, питайки се дали Криста е осъзнала докрай колко непоносим е Брайън Кент. Ако не, значи трябваше някой да й отвори очите.
Повечето от английските благородници бяха дошли на разкошния бал, даван от сър Питър Трентън. Говореше се, че дори кралят може да се появи. През първия половин час Криста обикаляше из залата, хванала Брайън под ръка, поздравяваше приятелите на леля си и хората, с които се бе запознала при предишното си пребиваване в Лондон, както и старите приятели на баща си. Когато представяше Брайън, чийто кръг от обичайни приятели беше далеч под нейното положение в обществото, той веднага намираше начин да съобщи, че е неин годеник. Макар да се дразнеше от думите му и от собственическото му държание, вместо да прави сцени, Криста не си даваше труда да го апострофира. Освен това, още не беше решила дилемата в собствената си глава. Щом родителите й желаеха тя да се омъжи за Брайън, може би трябваше да уважи желанието им. Нейното отвличане им бе създало толкова тревоги, че тя беше сигурна, че много ще се зарадват да видят живота й уреден.
След малко, когато седна пред огледалото в стаята за отдих и се взря в отражението си, като се питаше какво ли прави тук с Брайън, мъж, когото не обичаше, Криста дочу края на един любопитен разговор между две жени, които тъкмо излизаха от стаята.
— Говори се, че обявяването на годежа им е само въпрос на формалност, че ще се оженят преди края на лятото — казваше слабата блондинка.
— Ще го повярвам, когато го видя — възрази пищната брюнетка. — Това ще й дойде много добре, стига да успее да го постигне.
— В последните месеци двамата са неразделни — въздъхна натъжено блондинката. — Той е толкова красив и тайнствен.
— Чуват се клюки, че тя му била спасила живота, а той не закъснял да прояви благодарността си — забеляза брюнетката.
— Толкова голяма, че да се ожени за нея? — подметна блондинката, вдигайки многозначително очи. — Бих допуснала, че ще се задоволи само с това да я вкара в леглото си.
Двете се разсмяха и излязоха от стаята, а в душата на Криста се настани странно предчувствие, макар че нямаше ни най-малка представа за кого говорят.
Марк стоеше насред залата с отегчено изражение, което разваляше красивите му черти. Лейди Уилоу Лангтри, крещящо облечена в пурпурна рокля, която би трябвало да контрастира грозно с яркочервената й коса, но напротив, само я подчертаваше, бе увиснала на ръката му. Кожата му изглеждаше бледа след затвора, но подробностите за неотдавнашните случки в живота му бяха известни на малцина. Само най-близките му приятели знаеха, че се е разминал на косъм със смъртта, както и за решаващата роля, която Уилоу бе изиграла за неговото спасение. През дългите месеци, докато той се възстановяваше в провинцията, Уилоу дискретно бе разкрила на няколко свои познати как Марк Карингтън едва се бе спасил от доживотно робство, преувеличавайки собствената си роля в това чудотворно спасение. Освен това тя намекваше и че новият дук скоро ще я направи своя дукеса.
Скуката, изпитвана от новия дук Марлборо, се дължеше на отегчителния млад човек на около тридесет години, може би с година или две по-възрастен от него, който току-що му бе представен. Макар очевидно да не принадлежеше към благородниците, той явно имаше високопоставени приятели, както и благородна годеница, с която дукът предстоеше да се запознае… не че той изпитваше особено желание, защото не се съмняваше, че дамата трябва да е също толкова отегчителна, колкото и годеникът й.