— Бихте ли желали да ви я представя, Ваша светлост? — запита Брайън, когато видя, че Криста влиза в балната зала.
На Марк му се струваше, че името Брайън Кент му е донякъде познато. Спомни си, че годеникът на Криста се казваше Брайън, но доколкото се сещаше, така и не бе чул да споменава фамилията му. Освен това, името Брайън беше от често срещаните.
За огромно негово съжаление оздравяването му бе отнело почти цялата зима. Когато се върна и разбра, че обичният му дядо е починал, това не спомогна особено много за възстановяването му. Но изненадата, която го очакваше в Марлборо хауз, го възнагради заради смъртта на стария дук. Дори сега, когато си спомни първоначалния шок, на устните му се очерта усмивка…
— Марк, скъпи — побутна го Уилоу, — господин Кент те питаше дали искаш да се запознаеш с годеницата му. За какво мислеше?
Изтръгнат от спомените, Марк почувства силата на нейното присъствие много преди да я види. Някаква сила, по-голяма от живота, който пулсираше в него, го накара да отправи поглед през залата и да се взре в неземното създание, облечено в ослепителна рокля, което се носеше към него върху облак от мечти. Не можеше да е истинска! Марк премига, смаян от това, че толкова силно искаше Криста, че беше предизвикал образа й пред себе си, когато тя беше на хиляди мили далеч.
Наистина, спомените за Криста не за първи път нахлуваха в съзнанието му и не за първи път образът й се явяваше пред очите му, но никога не беше изглеждала толкова поразително истинска, така непреодолимо привлекателна, същинска принцеса от приказките. Ако това беше сън, той не искаше да се връща към действителността.
Яркозлатистите мигли изпърхаха като танцуващи пеперуди, когато Криста се втренчи невярващо в него. Ахмед! Тук?! Невъзможно! Мъжествеността му изпълни сетивата й и тя се понесе напред, без дори да усеща, че краката й се движат. Гърлото й се сви от усилието да си поеме въздух, питаше се дали така отчаяно го е желала, че го е призовала от дълбините на отчаянието.
Не! Нямаше как да не познае това съкрушително красиво лице, гордо и изпито, тези високи скули и пълните, щедри устни. Изумителните зелени очи под тъмните прави вежди, изящният, благороден нос подчертаваха ястребовия профил на любимия й.
Криста почувства как тялото й се напряга и затреперва, когато един радостен вик, който не можа да сдържи, се изтръгна от гърлото и. Хората, застанали наблизо, я изгледаха недоумяващо, но за нея не съществуваше никой освен Ахмед. Не… Марк, защото той явно вече не беше нейният пустинен принц, а дук Марлборо.
Изведнъж двамата се озоваха на инчове един ох друг, нейните крака трепереха, дивото благородство в мрачните му черти галеше душата й и стопляше сърцето й. Тя несъзнателно протегна ръце, но ги усети хванати от Брайън, който бе разбрал погрешно намерението й, мислейки, че любовта, която се четеше по лицето й, е насочена към него.
— А ето я моята годеница, Ваша светлост — грейна Брайън, обвивайки ръка около тънката талия на Криста. — Скъпа, това е…
— Марк — отрони се като въздишка от устата на Криста английското име, с което го бе нарекла майка му.
Тя усети, че се бори да пробие плътната пелена от спомени, за да изплува в ярката светлина на действителността.
— Криста — изрече Марк по-скоро като милувка, отколкото като звук, което накара Уилоу да изфучи от ревност.
— Вие двамата се познавате? — запита Брайън с внезапно събудена подозрителност.
— И то доста добре — подметна язвително Уилоу.
— Ние., ние се запознахме на борда на „Бон ами“ — отвърна Криста, борейки се отчаяно да си възвърне самообладанието.
— Тогава знаете за… — запъна се Брайън.
Беше се надявал да държи в тайна позорното минало на Криста, защото не искаше нищо да попречи на кариерата му.
— И двамата знаем — изписука дяволито Уилоу. — Видях как отвеждат Криста на борда на пиратския кораб. Нали разбирате, и аз пътувах с „Бон ами“. Ако питате мене, Криста не се съпротивляваше кой знае колко на похитителите си.
— Уилоу! — почти изсъска Марк и я изгледа остро. — Добре познавам госпожица Хортън, господин Кент. Казвате, че е ваша годеница? Мисля, че е споменавала за вас в един от нашите разговори.
Уилоу изсумтя презрително, но не каза нищо, страхуваше се от гнева на Марк. Само се запита какви ли гаври е изтърпяла Криста, преди да се върне в Англия, и си пожела младата жена да беше останала в Алжир. Не можеше обаче да не забележи изпълнения с копнеж поглед на Марк, когато той забеляза Криста да се насочва към него, и настръхна вътрешно, спомняйки си какви чувства бе изпитвал преди към самата нея. Единствената й утеха беше фактът, че Криста без съмнение е била опозорена от похитителите си и едва ли е достойна за дукеса. Нищо, закле се Уилоу, абсолютно нищо няма да попречи на плановете И да се омъжи за Марк и да стане дукеса.